Като преди 145 г.: „Ура“ оповести Свободна Дупница.
СНИМКИ МОЖЕ ДА ВИДИТЕ В РУБРИКАТА ОБЕКТИВ
С традиционното вече празнично шествие Дупница отбеляза годишнината от освобождението на града от османско владичество. И точно като в мъгливото януарско утро през 1878 г. граждани се събраха в Горна махала, където посрещнаха войската, водена от майор Орлински. Възстановката се прави по спомените на Никола Лазарков и представя в детайли историческите събития.
Тази година в образа на майор Орлински влезе Ивайло Йорданов, танцьор от ФТА „Дупница“, с ръководител Войн Войнов.
Влизането на войниците в града бе оповестено от деца, които тичайки звънливо викаха „Идат“.
Представителният ескадрон бе посрещнат от двама свещеници. Майор Орлински целуна кръста, а след това облечени в носии младежи нагостиха войници с баница и ябълки.
След разговора между майор Орлински и духовниците последва топовно „Ура“. Множеството пое по улицата, носеща името на освободителя на Дупница и спря пред Паметната плоча на майор Орлински. Директорът на Исторически музей Анелия Геренска припомни събитията. Кметът Методи Чимев и граждани поднесоха на плочата венци и цветя.
„Шествието на свободата“ продължи към центъра на града с развети трибагреници и съпровождано от изпълнения на тъпан и гайда.
Пред Паметната плоча на опълченците също бяха поднесени венци и цветя. Там участниците във възстановката и граждани отново извиха хора.
Роли в шествието и възстановката имаха танцьорите от състав „Зора“, ДЮФА „Дани“, ФТА „Дупница“ и ансамбъл „103 градуса“ към НЧ „От извора“-Сапарева баня.
В хода на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.) районът на югозападните български земи не попадат в зоната на активни бойни действия.
Дупница и региона остават в периферията на настъплението на руската армия.
След освобождението на София руското командване съсредоточава основните си сили в посока Пловдив – Цариград. На югозапад към Радомир и Кюстендил са насочени малки военни части, които действат съвместно с четите на дедо Ильо Марков и Симо Соколов.
В навечерието на Освобождението Дупница е център на каза и наброява население приблизително 7000 души. 2/3 са турци, 1/3 – българи и около 350 евреи, цигани и гърци. С развоя на военните действия в Северна България потока от турски бежанци през Дупница е постоянен. След падането на Плевен това изтегляне се засилва. Отстъпващата турска армия по направлението София – Дупница – Горна Джумая – Серес – Солун, в едно с цивилното турско население, буквално задръствали пътя през града. По данни от донесенията на руски разузнавателни отряди в Дупница се установили около 6 табора редовна турска армия с две оръдия.
Градът заприличал на военен лагер. Това е причината за много нещастия в Дупница и селата, разположени по главните пътища.
По спомените на Никола Лазарков, две обстоятелства спомагат за щастливото избавление на дупничани от нахлулата турска войска –
гъстата зимна мъгла и сигнала на случайна войнишка тръба.
Когато все повече турци прииждат в града и вече няма къде да се подслонят по българските къщи, гъста до непроницаемост мъгла се спуска и принуждава новопристигащите да останат на бивак в Яхиновското поле над града.
„И всяка българска душа виждаше в това чудо сигурен признак на небесно покровителство…“, споделя Лазарков. Много от българите напускат къщите си и под прикритието на мъглата бягат в колиби по лозята и кориите около града, за да избегнат опасността.
През деня на 26 декември 1877 г. (7 януари 1878 г.) откъм Радомир няколко доброволци от четата на Ильо войвода се движели пред руските войски към Диканските хълмове. По пътя към Кърнолското ханче един от тях се отклонил по естествена нужда. Понеже се забавил, за да не се заблуди един от другарите му подал сигнал с войнишката си тръба. Турските патрули дочули сигнала и докладвали. Командването в Дупница решава, че това е настъпващата руска армия и дава заповед за незабавен сбор и бързо изтегляне.
„…Преди полунощ засвириха военни тръби за тревога. Войниците се стъкмяваха и бързо напускаха българските къщя… И тая нощ такъв глъч, такъв шум и бучение, като че ли Рила с всичките си височини се сриваше в бездната. Призори обаче зацари тишина. Никакъв глъч, никакво скърцане на коли, никакъв конски тропот, нито пък некакъв пушечен гърмеж – всичко утихнало, като че ли в града жива душа нема.
И войници, и бежанци, и местно турско население, и власти – всичко изчезнало и заминало.“
Така Никола Лазарков обяснява изтеглянето на турската войска от Дупница, толкова внезапно и неочаквано. В ранното утро на 27 декември 1877 г.( 8 януари 1878 г.) града осъмва с надежда и очакване на руски войски. В критичните моменти на неизвестност и безвластие в Дупница започва да действа граждански комитет с представители на всички вероизповедания: българи, евреи и един турчин.
Първа задача на временната власт е да осигури спокойствието и охраната на населението, като за тази цел се създава полицейска стража.
В същото време българските първенци, загрижени и изпълнени с тревожни предположения, изпращат парламентьори, които да се срещнат с командващия руските войски и да му бъде докладвано за положението в Дупница. „Депутацията“, водена от учителя Христо Грънчаров, изпълнява успешно мисията си. На 30 декември 1877 г. (11 януари 1878 г.) в града влизат първите 11 руски кавалеристи от разузнавателен отряд, осведомени вече за изтеглянето на турците от Дупница.
На 1 януари (13 януари) 1878 г. командващият VІ кавалерийска дивизия в София получава полева записка за изоставянето на град Дупница от турската армия. Това е първият официален документ от войната, който засяга Дупнишкия край. Следващите разпореждания на командващия са до майор Иван Павлович Орлински, командир на четвърти ескадрон от Мариуполски хусарски полк, да завземе град Дупница и разузнае обстановката по пътя за Горна Джумая.
На 2 януари (14 януари) 1878 г. дупничани тържествено посрещат руските войски начело с майор Орлински, освободителя на Дупница.
В последвалите дни на януари и началото на февруари са сформирани няколко чети с доброволци от Дупница, Кочериново, Рила, които се включват в боевете за освобождението на Горна Джумая.
На 12 февруари (24 февруари) 1878 г. майор Орлински влиза в последния завзет от руската армия български град в Югозападна България. Същия ден 50 казаци с двама офицери пристигат в Рилския манастир и възвестяват свободата във вековната обител.
