Треньорът от малката зала, който създава големите шампиони на Дупница. Това е Виктор Бонев. Треньорът по борба, който има рентгенов поглед – нужни са му минути, за да разчете качествата на хлапетата и да види бъдещето им в спорта.
А види ли в децата потенциал, влага бащино търпение, цялото си време и умения в обгрижването и израстването им. Умело разработва и тактики – не само на тепиха, но и за това как да „запали“ в хлапетата желание за победа и любов към спорта. И най-важното – как да задържи децата по пътя към почетната стълбичка.
Като в случая с Кирил Милов – преди броени дни той спечели пояса „Никола Петров“, но на първото състезание в живота си излиза, благодарение на бащиния подход и щипка хитрост от страна на Бонев.
„Киката е единственото дете, на което в цялата си 30-годишна работа на треньор на първия ден в залата казах: „Ти си шампион“.
Изключителен талант! Нямам обяснение до ден днешен как това слабичко момченце, което влезе в залата случайно, успя да покаже такова сърце и качества на борец. Той не влезе в залата, за да се запише, а придружаваше друго момченце. Нещо обаче – стойка, поглед, движения, веднага ми показа, че има качества за спорта. Поканих го да се включи в тренировката.
С такава бързина и ловкост изпълняваше задачите, че ме смая! Започнах да го окуражавам и още след първите упражнения му казах, че е бъдещ шампион и ако го поиска, може да го постигне.
Той се понадъха и се съгласи да направи няколко хватки с опонент. Другото момче, вече тренирало борба, а Киката и по телевизията не е гледал повече от няколко минути от някое световно. Обаче така се измъкваше и така подхождаше към хватките, че сякаш цял живот е изучавал борбата.
От първия път направи преобръщане от мост, а това на някои деца отнема месеци и години работа.
Бърз като оса и с невероятен усет. Обаче не му се занимаваше много с тренировки. Та преди всяка тренировка палех колата и отивах да го търся къде се е заиграл по квартала си. Свиркам и викам, докато не се покаже.
Много време и енергия ми отне, но и за момент не съм си помислил, че не си струва, защото вярвах, знаех, че е роден, за да бъде шампион.
Много треньори още тогава щяха да се откажат, ще си кажат – „я да си гледа работата, щом не му се занимава, залата ми е пълна с деца“. Аз обаче като видя в някое дете силата и уменията – няма отказване, каквото и да ми струва.
Киката бързо започна да напредва. Обръщаше всеки опонент, нямаше значение дали другото момче е по-голямо и с повече опит. Нямаше кой да го пипне. Безспорно беше най-добрият в този момент, но все в игрите си мислеше. Един ден даже ми каза: „Бате Вики, не искам да тренирам борба, а да стана футболист“. Казвам му: „Какъв футболист, Кика, виж колко си добър на тепиха, а не знаеш топката от коя страна се рита“. Той се замисли малко за страните на топката, шегувах се, разбира се. После се върна в залата.
На първото състезание пък седна на пейката и отсече: „Днес няма да се боря“. Друг треньор сигурно щеше да го ошамари, обаче бате Вики започва да мисли как да му вдъхне кураж и желание.
Цял ден съм шофирал, отговарям за цял бус с деца. Знам, че той е най-добрият. Другите деца ентусиазирани, с нетърпение чакат състезанието. Вечерта започна меренето по категории. Всички деца се подредили в редички, чакат с приповдигнато настроение. Киката седи на пейката замислен и не ще да помръдне. Отидох при него и му казах къде трябва да се подреди за неговата категория. Вместо да скочи и да тръгне, хоп, изненада. Не иска да се бори. Стресна се може би от мащабите на състезанието. Много хора, шум, стотици деца, треньори, организатори – глъчка и движение.
Отидох настрана и започнах да мисля как да го убедя да мине през кантара. Знам, че ще победи всеки в своята категория, просто трябва да му помогна да преодолее притеснението.
Връщам се и му казвам: „Добре, няма да се бориш, обаче трябва да се премериш, за да са изрядни документите“. Пълни измислици, обаче нямам друг вариант. Така мина през катара.
Денят на състезанието – децата нямат търпение да излязат вече на тепиха, а Киката пак: „Бате Вики, нали знаеш, че няма да се боря“. Усмихвам му се и казвам:
„Добре че така си решил, защото като видях какъв противник ти се е паднал, по-добре да не излизаш, защото може и да го контузиш. Толкова е хилав и дребен“.
Измислици-премислици. Въобще не бях виждал детето. Обаче Киката наостри ушите и тръгва след мен: „Наистина ли? Ще ми го покажеш ли?“.
Огледах се, сигурен съм, ама на 100% съм сигурен, че Киката може да победи всички от своята категория, та даже и от по-големите, обаче избрах едно по-дребничко дете и го посочих. Той помисли още малко и се съгласи да участва в състезанието.
Жребият определи Киката да излезе пръв. Излиза, а след него се появява едно доста по-високо момче. Нашият веднага се обърна към мен с питащи очи. Скачам и му казвам: „Сигурно е станала грешка, отивам да проверя“. Обръщам се и уж тръгвам да търся организаторите.
Нашият обаче се окопити, хвана го другото момче, въпреки че беше по-високо и голямо, и го обърна – така, както сега обърна грузинеца.
Така с първото си излизане на състезание Киката тушира противника за някакви си 15-20 секунди.
Усмихна се щастливо и идва към мен. Аз веднага започвам: „Кика, някаква грешка е станала, ще отида да проверя“, а той, вече наперен: „Трай си, бате Вики, нали го бих!“.
На това състезание той стана бронзов медалист, като загуби само от шампиона. По-голямо момче, което и предишната година беше шампион в категорията, а и беше от спортното училище. А Киката загуби с 4-5 точки! От 30 деца в категорията 25 бяха от спортни училища, където се тренира професионално, двуразово, при съвсем друг режим. А той стана медалист с тренировките в клуба! Страхотен талант, който веднага беше забелязан от треньорите.
Веднага се разбра какъв талант има и започнаха от Самоков, Кюстендил, от ЦСКА и Левски да го искат. Звънят ми треньорите нонстоп и го искат да отиде при тях.
На мен ми беше пределно ясно, че тук няма да може да се развие – в тази зала и с тези тренировки.
Емил Будинов и Александър Томов много го харесаха за „Левски“, но въпросът беше Киката да се съгласи. А той първоначално пак „не искам“. Започнахме едни схеми с майка му. Тя имаше желание Киката да се развива в спорта.
Та с нея решихме пак да приложим малка хитрост, след като той каза, че не иска да ходи на изпит за спортно училище.
Попитах го дали иска да дойде с мен до София, че имам да нося документи. „Ще си свърша работата, ще хапнем и се прибираме“, му казах. Той се съгласи и тръгнахме, а аз през цялото време се чудя как да го навия да се яви на изпита.
Започнах да го подпитвам дали някога е бягал 800 метра, дали ще се справи със спринт и скок от място. Дали ще може да направи и някое друго набиране. Той чак леко се дръпна: „Бате Вики, нали знаеш, че съм бърз и мога. Мога да тичам, мога всичко.“
Отидохме на стадиона. Там ни чакат треньорите, а на стадиона вече се подредили децата.
Започнах да се правя, че сме там по друга работа, а не той да се яви на изпит. Докато възрастните говорим, Киката се загледа в децата, започна да мърда на място.
Шампионът не може да стои на едно място, ако вижда съревнование.
Уж разсеяно се обърнах към него и му казах, че ако иска може да се пробва и да види как ще се справи.
Той слезе на пистата и се започна. На 800 метра прелетя като вятър по пистата, като остави втория на 100-тина метра зад себе си. Излезе пръв и на спринта – победи с 10 метра преднина, справи се с набиранията.
А докато той лети непобедим по пистата, до мен стоеше една жена. После разбрах, че е треньор по лека атлетика, включително на Ивет Лалова. Та жената, като го видя какви ги върши Киката, веднага грейна. Обърна се и ме попита дали съм баща му. Обясних, че съм треньорът му. Веднага започна да му увещава, че това дете е за лека атлетика.
„Дайте ми го, та той има качества за леката атлетика, световен шампион е това“,
повтаря тя. Аз обаче й обяснявам, че тренира борба и че всички големи имена на борбата са се наредили него да гледат.
Тя даже отиде при Александър Томов и другите и започна и тях да увещава, че го иска Киката за леката атлетика. Те обаче непоколебими.
И докато текат тези разговори, хоп, на пистата Киката взе, че скочи 2 метра и 15 см в скока от място! А едно запартъче беше още, от най-дребничките деца по време на изпита. Тогава беше от пети за шести клас, а записа най-добрия резултат.
Жената пак към Александър Томов: „Сандо, дайте ми го това дете за леката атлетика, това дете е световен шампион“. Доста се покараха, обаче Киката остана в борбата“, разказва Виктор Бонев.
Доказал се откривател, а и възпитател на шампиони, Бонев никога не поставя победата над здравето и щастието на състезателите.
Предпочита мекия подход, предпочита да насърчава и да вдъхва увереност, да разпалва желанието за изява, а не да налага желязна дисциплина и контрол.
„Много ми стана жал, когато Киката ми се обади след Олимпиадата и ми обясни, че е излязъл след операция, след 10 дни без тренировки и след ден, в който е трябвал да свали 4 кг. Наистина не е било тежка интервенция, но състоянието му е било недобро. Още преди това той е споделил, че има болка отпред над стомаха. Не е било нещо страшно, но ситуацията е подценена. После операция се е наложила така или иначе и той не е бил на 100% точно за Олимпиадата. Въпреки това се представи отлично! Отлично, а е бил изцеден физически. Много е рисково да се подценяват дискомфорт и дори леки неразположения при спортистите, защото по време на състезание това може да доведе до беля. Особено в спорт като борбата.
Всички ги гледам по телевизията и викам пред екрана – „давай, хвани от дясно, обърни го, можеш, давай!“. Не съм сигурно лесен за изтърпяване в такива моменти, но се вълнувам за и с всеки от тях.
Щастлив съм, че продължаваме да поддържаме връзка, че ме търсят и споделят, не само за спорта.
Чудесни деца бяха и прекрасни атлети и хора станаха. Горд съм като баща с тях. И с Киката, и с Дани Александров, Августин Спасов, Миглена Селишка, Милослав Методиев от Бобов дол…
Доказаха, че всеки вложен в тях ден и минута са си стрували.
Дани Александров също ми беше голяма слабост. Той много искаше да тренира борба, та даже скачаше от балкона, за да дойде на тренировка.
Добре че живееха на първия етаж, та двама успявахме да надхитрим майка му.“ (смее се)
За разлика от Кирил Милов, Дани Александров бил изряден с тренировките. Без значение лошо ли е времето, дали се чувства неразположен, ваканция ли е – първи идвал за тренировка и не пропускал.
„И той беше обаче един слабичък. Майка му се притесняваше да не претърпи контузия, нещо да не пострада. Аз виждах, че има дадености, а и огромно желание. Затова така действахме – отивам аз с колата до блока им, той скача от балкона, защото майка му го е заключила и хайде в залата. Тогава тренирахме в една още по-малка заличка зад Спортната зала. Дани като скачаше за загрявка, докосваше тавана. Той беше много добър на футбол. Между друго борбата и футбола са близки – бързата реакция на крака. В Дани вярвах също много. Той имаше дадености, но и много, много желание. Гореше това момче и също достигна до заслужен успех“, казва още треньорът.
А от разказите му става ясно, че
всеки от дупнишките шампиони дължи успеха си на Бате Вики, защото той не само е видял в тях потенциал, а след това с индивидуален подход ги е повел по пътя към титлите.
Питаме Бонев и за Миглена Селишка – и в този случай треньорът действал с бащински подход. И то не само, за да окуражава талантливото момиче, а и да я разтървава и пази от палавия й брат.
„Мигленчето дойде в залата заради брат й. Майка им доведе него да тренира борба. Сашко имаше талант, после стигна и до националния отбор обаче беше страшен палавник. Прави си упражненията, всичко както трябва обаче все ще се закача с другите. Я ще ритне някой, я ще удари. Уж на игра, но много се закачаше. Мигленчето е с две години по-голяма и заръката на майка им беше каката да наглежда брат си. Забелязах, че тя не си стои мирно на пейката без да се интересува от случващото се в залата. Все помръдваше, подскачаше, вълнуваше се. Поканих я да се включи в тренировката, макар че тогава не тренирах момичета.
Мигленчето ми скри шапката – бърза и ловка като котка. Скъса момчетата във всички упражнения за реакция. Страхотен талант!
Започна да тренира. Обаче брат й се ядосваше, че момичето, пък на всичко отгоре неговата сестра, бие момчетата и все я скубеше, тя пък се разплакваше. Много търпение ми трябваше да укротявам положението.
Като дойде време да отидем до спортното училище в Самоков, майка им ме помоли да ги заведа аз. В крайна сметка и тя дойде. Отидохме на изпитите, като трябваше да се яви само Сашко. Обаче сърце ми не трае, отидох да говоря с треньорите и им казах, че Мигленчето също е много добра. Те я поканиха да покаже какво може. И, разбира се, веднага се убедиха, че им водя не един, а двама шампиони. Така се записаха и двамата в спортното, а после и двамата се прехвърлиха в „Левски“.
Августин също ми е голяма гордост. Много добро дете и борец! Два пъти шампион и то с туш, два пъти стана Спортист на годината за Кюстендил!
Заради Милослав пък ходех два пъти на ден до Бобов дол, защото той не можеше да идва на тренировките следобед.
Така тренирах групата следобед, а за него специално ходех сутрин.
Миле го открих като беше 4 клас. Само шампион ставаше! А това, че е шампион, го видях и го разбрах в първия момент, в който го видях в училището в Бобов дол.
Наблюдавам ги децата на двора, а той един едричък, силен, здрав, една осанка на шампион. Отидох да го питам пети ли, шести клас ли е. А той: „Четвърти клас съм!“. Веднага му казах, че е готов за борец. Започнах да го тренирам, обаче по едно време и той изчезна. Отивам до тях да видя защо го няма, а то татко му му взел щанги да си тренира вкъщи. Казвам: „Какви щанги?! Той е борец!“. И така се върна в залата.
Първото си състезание загуби и то заради едно мое подвикване, а не защото не беше най-силният в своята категория в този момент.
Но се случват и такива неща. Видях го, че си е вдигнал ръцете, а опонентът само това чака, за да го подхване. И то опонент, който хем по-едър от него, хем от спортно училище. Аз му извиках да си събере ръцете обаче той не ме чул и се обърна с: “Какво, бате Вики“ и онзи го обърна. Така остана четвърти, а беше готов за златния медал още на първото състезание. Треньорите от Кюстендил обаче го забелязаха и веднага го взеха.
Даже категорията при децата смениха заради мой Миле. Дотогава беше до 73 кг, но заради него направиха плюс 73. За да може да се състезава.
А той доказа после, че е имало за какво – страхотен шампион!“, казва още Виктор Бонев.
Всички деца, минали през школата, му носят радост. Вижда се, че „гори“ във всяка дума и преживява всеки спомен. Не само за шампионите, а за всяко момче и момиче, минало през залата.
Има обаче и тъга в треньора. Тъга от това, че все по-рядко му се случва да „сканира“ с безпогрешния си поглед бъдещ шампион.
„И сега имам талантливи деца в школата. Но ми е мъчно и тъжно, че го няма това отпреди – минавайки покрай някое училище или градинка ги виждах, докато тичат или играят футбол. Можех с един поглед да разбера кое дете има дадености на атлет. Сега вие виждате ли играещи деца? И да са по парковете, повече си седят с телефоните. Затова на децата в школата гледам да им е интересно, да имат желание да спортуват. Много съм щастлив, когато някой от шампионите дойде на гости в залата. Децата полудяват от радост, надъхват се. Последно Дани идва, бориха го, правиха хватки, той им показа салто от място, както си беше с костюма. Седмици после нямаше отсъстващи от тренировка. Пример и вдъхновение им трябва на дечицата“, добавя откривателят на шампиони.
Треньори от цяла България са изразявали огромна почуда как без спортно училище и кой знае какви условия Бонев и Дупница са дали толкова много таланти и шампиони.
„Чудят се. Магия!“, усмихва се Бонев. А неговата магия е не само да открие победителите, а и да работи да останат на пътя.
„Има и безспорни таланти, които се отказват. Затова треньорите трябва да сме внимателни и да се вслушваме в децата добре. Не трябва да има прекомерен натиск. Трябва да ги водим бавно и методично, за да постигнат целите си. И, разбира се, много, много да ги окуражаваме. И да има повече смях. Видяхте какви са условията в залата и какви стълби водят към нея. Гледаме всичко да обърнем на майтап и смях, защото, нали знаете, шампиони се каляват не в лукс. А и за тези стълби Дани даде чудно предложение – може да ги ползваме с по една тежест във всяка ръка за тренировки за крака и издръжливост. Не трябва да се отчайваме и да се вторачваме в проблемите. Бодър дух и тренировки“, завършва Бонев.
А стълбите към залата наистина са чудесна емблема на българския спорт. Нелек и стръмен път, който атлети и треньори често прокарват сами на собствени плещи и сили. Мрачен, стръмен и дори леко опасен, но водещ към медали и купи. За почуда и гордост.
