Д-р Жюстин Томс представи в Дупница първия си художествен роман, базиран на реалната история на оцелялата й в световни и родни катаклизми баба.
Д-р Томс е водещ експерт в областта на дигиталните медии и комуникациите. Преподава в Нов български университет, Департамент Медии и комуникация. Лектор е на редица събития и семинари в България и чужбина. Занимава се с онлайн медии и онлайн маркетинг от края на 90-те. Пише статии и има над 20 издадени книги по темите за интернет и уеб дизайна. Завършила е „Педагогика“, след което и „Френска филология“ и „Философия“ в СУ „Св. Климент Охридски“.
В Дупница тя представи първия си художествен роман „Clair de lune“ (лунна светлина).
Заглавието препраща към композицията на Клод Дебюси, но е и лъчът светлина по житейския път на героинята й Тина. Път, започващ от арменския геноцид в Турция, преминаващ през ужаса на бомбардировките над София по време на Втората световна война и зверствата в женски трудов лагер по времето на тоталитарния режим. Път, осеян с личната болка от загубите, причинени от променящия се глобално свят, но и от променящите се от собствените си избори хора.
Зад образа на Тина, чието пълно име е Устина, се крие бабата на Жюстин Томс. Авторката разказва реалната история на майката на баща си, който също присъства в романа, но под друго име – по негова молба.
През последните 10 г. Томс работи по темата за гоненията над арменците, Европа отпреди, по време и след Втората световна война, идването на комунизма в България и лагерите у нас. Томс провежда интервюта с много лагерници, семейства и потърпевши от зверствата на комунизма. Техните истории също са вплетени в образа на Устина. Това не само спомага за достоверността му, но му дава и плътност – един малък свят, вплел в себе си мислите, спомените и преживяното от стотици реални хора. Малък свят в големия свят на „препускащите“ историческите процеси в България и Европа през 20 век. Малък свят, в когото като константа на надеждата се прокрадват нотите и клавишите на пианото. Ту реално и лъскаво, ту въображаемо, ту нарисувано на лист хартия, ту събрало белезите от преживяното. Но винаги там. Като надеждата и доброто.
Разговаряме с д-р Жюстин Томс в библиотеката на НЧ „Зора“, където се състоя представянето на книгата. Разговаряме до чиния с типичните за арменската кухня сладки с пудра захар. Защото, както казва тя за себе си „аз съм българка от арменски произход и това е истинското ми име, не е псевдоним“.
-Д-р Томс, основната Ви работа е свързана с виртуалното пространство и технологии, няма как да не попитам защо не фентъзи или фантастика, а избрахте тази тема за първия Ви роман?
-Точно защото цял живот съм се занимавала с дигиталния свят. Уебът нито може да се пипне, нито да се разкаже. За някои хора е твърде абстрактно, трудно им е да разберат какво точно работя. А и ми беше нужно да се забавя, особено на фона на забързания живот в нашата сфера. Беше ми нужно да се върна във времето и да се приземя. Тази тема „дремеше“ от много време в мен и трябваше да бъде разказана.
-Романът Ви е вдъхновен от истински събития и близки хора?
-Главната героиня е моята баба. Има, разбира се, художествена измислица, но се базирам на реалната й житейска история,
както и на разкази на други хора. Исках да съм максимално достоверна. За съжаление, в България за това време не се говори много, литературата е оскъдна. Едва в последните години започнаха да излизат повече разкази, но доминантно те са от мъжка гледна точка. За мен като жена беше важно да разкажа историята от гледната точка на жена.
-Защо избрахте този подход? Да разкажете истината за жестокото време на комунистическия режим – лагерите на смъртта, „изчезването“ на хора без съд, присъда и вина, издевателствата и униженията, под формата на роман, базиран на реални събития, но поднесен като художествено произведение. Аз поне не съм попадала на друга такава книга. Написаното по темата, дори от потърпевши или техни наследници, е фактология, документално проследяване на събитията.
-Както казах, исках да съм достоверна, но и ми се иска историята да бъде достъпна за повече хора. Поднесена като художествена литература, историята може да бъде съпреживяна, дори да не познаваш в детайли тези години и събития. От друга страна, мисля, хората не обичат да четат документалистика. Дълго време работих по романа, а сега продължавам да работя, тъй като подготвям втори роман за същия период и чувам много хора да казват „айде стига с тоя соц, не го ли изговорихме“. Истината е, че не сме. Не, не сме го изговорили. Затова сме и склонни да повтаряме много грешки.
Защото не сме си взели уроците достатъчно добре от тази епоха, която колективно минахме.
Това стои като една колективна рана, която не е заздравяла. Не сме превъзмогнали много от събитията, които са минали през нас по един или друг начин.
-Урок се взима, когато материята е разбрана. Ние, обществото, стигнали ли сме въобще до разбирането на „материята“ за този период, че да успеем да вземем урока си?
-Не. Това е и една от причините да издам книгата. Придържам се максимално близо до фактите, но болката на моята героиня от преживяното и случващото й се може да помогне за това наше осъзнаване на времената на режима.
-Успявате. Разгръщате палитра от образи – и този, който запазва добрите си качества, и този, когото взетата не по заслуги власт озверява. Романът Ви не се чете като упрек, не стои като последна инстанция за раздаване на присъди.
-Много ми беше важно романът да не е дидактичен. Да не е като упрек. Да не показва само едната гледна точка. Като всяка епоха, имало е и хубави моменти, имало е възможности за някои от хората.
Склонни сме да замитаме под килима лошите моменти, защото сме хора.
Замитането под килима не е редно. Така травмата не се лекува, истината не се разбира. Травмата се лекува през разговори. Надявам се, че романът е един такъв разговор, който да помогне за приемането на истината, осъзнаването на травмата и излекуването й.
-И при подготовката на книгата, а и сега се срещате и разговаряте с хора от цялата страна. Усещате ли, че книгата Ви помага за разговора, който ни е нужен?
-Усещам жажда за провеждането на този разговор, който не се е състоял толкова много години. Той не се е състоял през соца по обективни причини. Ние имахме едни 30 г. след това, но този разговор така и не се състоя. Пътувайки на различни места, усещам това – жаждата да проведем този разговор. Хората искат да говорят, да разкажат. Почти всеки има история за това време – пострадал близък родственик или близък до семейството.
Много хора носят болката от това време.
Хубаво е, нужно е да проведем този разговор, макар и толкова години по-късно.
-А какво е наблюдението Ви – емоционално зрял ли е този разговор?
-Може би не винаги. Част от обратната връзка – хора, които виждат свои роднини в негативния герой, казват „те така са били притиснати от обстоятелствата“. Като защитна реакция може би, но те предпочитат да избягват този разговор. Може би не всички са готови за този разговор, но голяма част от хората са готови най-малко да помислят задълбочено по темата.
-В романа Ви имате едно изключително въздействащо изречение, казващо с няколко думи всичко за режима – през болката, разочарованието, осъзнаването и готовността на героинята Ви да оцелее. Захвърлена в свинарника като наказание за няколко думи, тя казва – свинарникът е олтарът на новата власт. Кой трябва да бъде олтарът ни днес?
-Ежедневно се вълнувам от политиката. Политически пристрастна съм. Не ми харесва ситуацията в момента. Трябва да бъде променена. Ако ние си стоим и си мълчим, това няма как да стане. Затова ежедневно следя политиката, помагам когато и където мога.
Днешният олтар на цялото човечество трябва да бъде природата.
Ето, впечатлена съм, че поглеждайки през прозорците на вашата библиотека се вижда планината – Рила, която е стожер и емблема не само на Дупница, но и на България. Съвременният храм на всички хора трябва да е природата. Това също е политика и то сериозна политика. Тази тема е не само свързана с всеки от нас, но от нея зависи бъдещето ни, дори и да си мислят някои, че не е така или да не са го осъзнали още.
-В един от разговорите в книгата четем „и това ще преживеем“. Човек всичко ли може да преживее? Кое не може да преживее?
-Започнах да работя по книгата много активно след протестите против правителството на Орешарски, с които бях ангажирана. Бях много, много отчаяна в много, много моменти тогава. Това ми отчаяние ме върна да мина през съдбата на моята баба и да видя как тя е оцеляла. И то не в един и два катаклизма. Бяга от кланетата на арменци в Турция, след това Втората световна война и бомбардировките над София, след това идването на режима. Аз познавам не само баба ми, която е главна героиня в романа, но и много други хора, оцелели в тези дълги и тъмни периоди в историята. Хора, които въпреки всичко са съхранили човешкото в себе си. Съхранили са го, въпреки всички опити то да бъде разгромено.
На това се базира и вярата ми в хората днес. Трябва да можем да останем човеци, да запазим природата, да запазим живота.
Оптимист съм.
-Може би сте оптимист и защото работите с млади хора, като преподавател в Нов български университет. И не само млади, но млади ориентирани хора, които знаят какво искат, полагат труд за това и искат да са причина за по-добър свят и живот.
-Да работиш с млади хора те поддържа, стимул е постоянно да се развиваш, да помагаш. И да си оптимист, да.
-Срещала сте се с много оцелели и потърпевши от зверствата на комунистическия режим. От моите разговори с такива хора съм забелязала, че те говорят тихо, ненатрапчиво. Мнозина от наследниците са израснали с „мълчи“ и им е трудно да говорят на висок глас. За съжаление всички виждаме, че другата страна е по-шумна, пропагандата е нагла и безочлива. Как ще коментирате новината от последните дни за столетницата, която заведе иск срещу водещия от БНР Петър Волгин за изказването му, оправдаващо зверствата на така наречения Народен съд? И то при положение, че редица от актовете на т.нар. Народен съд бяха отменени, той бе обявен за нелегитимен, а със закон, приет от българския парламент, комунистическият режим е обявен за престъпен.
-Поставила съм си за цел да отида до Лом и да се запозная с тази жена. Ще й целуна ръцете, защото тя изми срама на много хора.
Не може да има в обществен ефир – това е националното ни радио, което се издържа с данъците на всички нас и е обект от националната сигурност, да се лее фашистка пропаганда и език на омразата. И то не от вчера. Аз съм за плурализма и свободата на словото. Но те изключат фашистки и нацистки изказвания и реч на омразата, каквито се използват във всяко едно негово предаване. Това са крайни недопустими форми на изразяване.
Всеки има право на пристрастия, но няма право да прокарва човекомразни тези.
В случая дори не говорим само за изразяване, а за широко пропагандиране в национален ефир. Изключително благодарна съм на тази 102-годишна дама. Срам е за всички нас, че не сме се сетили, че има и други инструменти, освен да протестираме и да си мрънкаме.
Трябва да извлечем този човек от националния ефир.
-А как може да извлечем езика на омразата и фашистката пропаганда от политиката и въобще от обществения живот?
-Екстремистките партии използват един наратив, който е лесно смилаем. Давам си сметка, че, първо, сме в политическа криза на всички фронтове, което позволява този наратив да прониква много лесно. Второ, липсва политическо лидерство. Ако има ясно и качествено политическо лидерство, ще има ясни правила и граници.
