Знаете ли, че всъщност в началото медицинските сестри са наричани милосърдни? Това са жените, които са измъквали живота от страданието на сигурната смърт или са давали последна утеха по фронтовите линии, събиращи в сблъсък разделени държави. Жените, които не само единствени са влизали при болните, но и са погалвали челата им с ласка и компрес, за да дадат облекчение. Жените, които откупват спокойния сън на пациента със собственото си безсъние.
Жените, които са топлата грижа и майчината ласка на медицината.
А без тях лечението, макар и на място, би било по-мъчително за пациентите.
Милосърдие – да дадеш облекчение и грижа, дори и да има опасност за собственото ти здраве и живот. Милосърдие – способност само на ходещите по земята ангели, които днес наричаме медицински сестри.
Държавите с не само напреднало, но и реално работещо в полза на пациентите здравеопазване, признават, че ролята на медицинската сестра, както за работата на лекарите, така и за оцеляването и оздравяването на пациентите, е безценна.
За съжаление, у нас все по-малко млади хора мечтаят за ангелските криле на професията, защото цената им е … мъченичество. Неотговарящи на натовареността и отговорността на работата заплати, лоши условия, непосилно натоварени графици, стрес, агресия… И всичко това се „възнаграждава“ с обидно ниска за усилията и стажа пенсия.
Диагноза на обречен са данните, които всяка година ни предричат какво здравеопазване ни чака след години. Почти половината от завършващите за лекари и медицински сестри у нас заминават веднага след дипломирането си. А оставащите тук не го правят със сигурността на категорично решение.
Проблемът с недостига на кадри и липсата на млади е най-осезаем, особено в провинцията.
Ние обаче ще ви запознаем с очарователните Ивана Пешева и Иванка Мазникова – внучка и баба от Дупница, които са избрали и практикуват рамо до рамо професията на медицинската сестра.
-Ивана, та ти си крехка и сладка като кристална статуетка, как реши да се посветиш на тази физически и психически тежка и изхабяваща професия? Бинтоваше ли мечетата и куклите като дете или някое събитие те доведе до решението?
-Още от много малка прекарвах много време с баба ми в отделението, в което тя работеше като старша медицинска сестра, докато майка ми работеше като учителка и водеше следобедна емисия в местното радио. Всичките колеги на баба – медицински сестри и доктори, много ми се радваха. Пациентите й ме познаваха също. Бях нещо като слънчев лъч в облачното небе за тях. Макар и мъничка, никога не изпитах страх както повечето деца, които започват да плачат при появата на чичо доктор в бялата престилка. Даже всичко ми беше много интересно. С интерес разглеждах всички табла по стените, на които бяха изобразени органите на човешкото тяло. Играех си със спринцовките в някой лекарски кабинет и ги пълнех с вода.
Пишех и рецепти.. Представях си, как някой ден ще бъда на мястото на баба и как тя ще ме научи да лекувам хората,
както тя лекуваше и мен, когато се разболеех.
-В момента работиш като реанимационна сестра. Това е отделението най-близо до смъртта, а тя е най-големият страх и най-тежко изпитание за всеки човек. Покер или кръстосване на шпаги със смъртта е работата в Реанимация?
-Когато ме попитат в кое отделение работя, реакцията на хората е учудване, гледат ме стреснато. Понякога долавям дори и ужас в очите им. За обикновения човек, обстановката е много страшна. За медицинския работник обаче, особено за млад човек като мен вече знаещ какво да прави в извънредни ситуации – носи ми адреналин. Колкото повече научавам и практикувам, толкова повече имам нужда от него. Смело мога да заявя, че Реанимация е едно от най-отговорите отделения. Нашият екип държи нишката между живота и смъртта и не мога да опиша с думи какво е чувството да върнеш човек от смъртта…. Определено бих казала, че
работата в Реанимация е кръстосване на шпаги със смъртта! Чувството победата да е наша е неописуемо.
-Едновременно и учиш за акушерка – отново изключително отговорно, но може да кажем, че в другата крайност – празникът, посрещането на живота. Кое ще избереш за постоянна кариера?
-Избрах да уча за акушерка, защото исках да работя с млади пациенти, посрещайки новия живот. Представях си се около малките бебета, може би защото мнението ми за мен беше същото като твоето – че съм наистина крехка. Никога не съм си представяла да работя в толкова тежко отделение, борейки се със зъби и нокти (или в моя случай с амбу и дефибрилатор под ръка) за живота на тежко болни пациенти. Изпитвах неистов страх, до момента в който интересът ми се преобърна на 180 градуса и разбрах, че анестезиологичните и реанимационни грижи са моето призвание.
Това, от което най-много се страхуваш, те сграбчва със всички сили и ти показва, противно на очакванията ти, че можеш да се справиш с него.
Та даже започва и да ти харесва. За момента и занапред това е моята професия. Когато някой ден вече съм тотално уморена физически и психически, след пенсионна възраст, може и да изродя някое бебе за успокоение. (смее се)
– Кои са трудностите за теб в работата на медицинска сестра?
-Трудностите на медицинския работник…чудя се от къде ли да започна. Повечето време от денонощието прекарваме на работното си място, недоспиването също е постоянно. Отговорността, която носиш на раменете си обаче те отрезвява. Тя е единственият шамар, който ще ти даде сили когато си на ръба. Не е лек изборът да пренебрегнеш себе си, за да служиш на нуждаещите се.
Пътят е труден, но си струва.
И не, не мислете, че ви се оплаквам, даже се хваля. (усмихва се)
-Взела ли си решение дали ще останеш да работиш и живееш в Дупница или мислиш за София и чужбина?
-Решението ми да живея в Дупница е непоклатимо. Не мога да бъда далеч от семейството и близките ми хора. За момента така ще бъде и за работата ми. Чужбина никога не ме е привличала. Обичам града си и искам да помагам на хората тук!
-Имаш ли любимо място в Дупница или история, или факт, които да те правят малко по-уверена и горда, когато казваш, че си от тези град и околия?
-Градът ни може да е малък и скромен, но си има предимства. Никога не ме е било срам, че съм израснала и продължавам да живея в Дупница. Има хора, които се местят да живеят в София и изведнъж стават столичани, забравили родния си град.
Е, аз съм горда дупничанка и за мен е чест, че съм избрала да развивам професията си точно тук.
В големия град има големи шансове за реализация, но да останеш верен на идеите си и да ги сбъднеш в едно малко населено място, също толкова успешно както и в големите градове, е друг въпрос.
Горда съм и с факта, че прадядо ми Константин Антонов е бил известен и уважаван поет и писател в града ни.
-Баба ти Иванка е най-големият ти съветник за работата. Помниш ли момента, когато й съобщи решението си?
-Имам чувството, че баба е знаела още преди мен и е предчувствала, че ще избера нейния път. Тя винаги ме подкрепя в моята работа и тук е моментът да благодаря както на нея, така и на екипите, с които работя. Благодаря им за цялото внимание и грижа, които ми оказват, за подкрепата им, за професионализма им и за всичко на което са ме научили и ще ме научат в бъдеще.
-Г-жо Мазникова, повече радост или притеснение имаше, когато Ивана Ви каза, че ще тръгне по Вашия път?
– Зарадвах се от избора й. Нямах притеснения, защото това е рационален избор. За разлика от други професии, в България има сериозен глад за медицински кадри и особено за медицински сестри и акушерки. За жалост обаче болшинството завършили тези специалности не остават в България. Причините са ясни на обществото, както и това, че сестри и акушерки в напреднала и пенсионна възраст са основната работна ръка в сферата. Затова съм горда с избора на Ивана.
-Какво е усещането, когато отивате на работа и знаете, че там е Ивана, малкото бебче и детенце, което сте гледала и възпитавала, а вече млада жена с отговорна професия?
-На работа тръгвам винаги с радост. Но сега с още по-голяма.
Знам, че Ивана също е там и се бори за здравето и живота на пациентите, както винаги съм правила и аз в цялата си 45-годишна практика.
Това, че е наследила моята професия, ме кара да се чувствам удовлетворена повече от всичко. Непрекъснато я поучавам, давам и съвети, показвам й, държа ръцете й в трудни моменти. В професията ни аз не я виждам като моя внучка, а като колега. Така трябва да бъде. Когато се налага, дори съм строга, защото все още има на какво да се учи. Това е професия, която се надгражда и винаги има какво да се научи още.
-Кой е съветът, който държите най-много тя да чуе и следва, а и не само тя, а всички младежи, които избират професионален път в медицината?
-Изграждането на професионализма в областта на медицината отнема години. Това е тежък и трънлив път. Не винаги всичко в работата върви по мед и масло. Има толкова много непредвидими ситуации и проблеми. Животът на болните е крехко понятие.
Искам да я науча, че всеки един пациент е наша отговорност.
Тук не можем да правим избор. Всеки болен се нуждае от адекватни грижи и внимание и нашата работа трябва да бъде всеотдайна към всеки един случай. Колегиалността, доброто отношение и етичността са съществени критерии за развитието на младите специалисти.
–Разказвала ли сте на Ивана, че в Дупница е имало Медицински колеж, който е подготвил …колко, може би хиляди медицински сестри за цялата страна?
-О, разбира се, тя знае още от малка и моята история за идването ми да уча в Медицинския институт в Дупница. С интерес слушаше различни мои разкази за обучението ми тогава, интересни случки от практиката ми. Задаваше множество въпроси, беше й интересно да се рови в учебниците ми….имах усещането, че един ден ще тръгне по моя път. Стотици пъти съм я водила на работното ми място в болницата като малка и тя порасна в среда, която представляваше изключителен интерес за нея.
Жалко е, че един наистина успешен и авторитетен Медицински институт в града ни вече го няма.
-Защо според Вас в момента интересът към професията е слаб, а голяма част от завършващите избират чужбина, дори и там да работят като болногледачи в частни домове, а не в болници и поликлиники?
– Държавата е основен регулатор. Ниското заплащане не мотивира младите да предпочетат родината си и затова търсят по-добри реализации в чужбина. Сравнение не може и да се прави. В България заплащането е очевидно ниско. А и младите хора имат различен начин на живот и потребности от нас, по-възрастните, и търсят начини да ги задоволяват. Повечето намират реализация и сбъдват очакванията си в чужбина, което ме натъжава.
-От опита и стажа, които имате – къде сгрешихме ние пациентите от една страна, медиците от друга страна и всички заедно като граждани и общество?
– Принципите на откритост, честност и адекватна комуникация, както в обществото, така и с пациентите, и близките им са от изключителна важност. Несъмнено грешки се допускат на всички нива и от всички страни. Но целта е здравето на пациента, нищо друго! Да дадеш всичко от себе си за здравето на хората. Понякога сме неразбрани. Радвам се, че такива случаи в практиката ми са малко.
-Ивана, за какво предпочитате да си говорите у дома? За рецепти за болежки или за рецепти за готвене? Или може би за рецепти за красота?
-У дома разговаряме на различни теми, но основно за медицина. (смее се) Животът на хората в медицинската сфера е непрекъснато свързан с нея, дори и в личния живот и свободното време. Въпреки това, разговаряме за красота, за рецепти…
С баба обичаме да прекарваме свободното си време готвейки заедно.
Разговаряме и за мода.
-Ивана, отгледана си от две изключително силни жени и сякаш успяваш да вземеш най-доброто от тях. От баба Иванка професията на медицинска сестра, а от мама Рени (б.а. Рени Мазникова освен преподавател е и един от най-добрите и отличавани маникюрист-педикюристи в града) усета към красивото и работата като маникюрист. Ако те помоля да се представиш, коя професия би посочила на първо място?
-Въпреки че от тийнейджърска възраст се занимавам с маникюр, на първо място бих ти отговорила веднага медицинска сестра. По-голяма част от времето ми е заето с пациентите. Работата ми в салона ме разтоварва и маникюрът го приемам по-скоро за хоби, отколкото за основна професия. Той е за свободното ми време.
-Г-жо Мазникова, коя е за вас Дупница, в която бихте живели с удоволствие?
-Това, че живея в Дупница и още работя тук е бил и е моят личен избор. Съвсем не съжалявам за това. Казвам го от позицията на годините си и на цялата си практика в сферата на здравеопазването. Чувствам се полезна, на мястото си. Уважавам хората, с които работя и винаги съм на върха на вълната.
-Ивана, на теб задавам същия въпрос.
-Малко, китно, слънчево градче, каквото всъщност е. С изглед към планината, с мирис на спокойствие, със здрави хора и младо подрастващо поколение с реализация в града.
–А болницата, в която би ходили на работа с леко сърце?
-Когато желанието ти за реализация е стопроцентово, да ходиш на работа с леко сърце е задължително. Болницата в която работя, ми предоставя всички възможности за това.
Иванка Мазникова е родена в Перник, но от пристигането си в Дупница през 1974 г., избира да бъде и се чувства дупничанка. Тя е дългогодишна старша медицинска сестра в отделение Хемодиализа. Първо работи в Общинската болница, а от няколко години е в частната болница в града. Ивана Пешева е на 22 годни. В момента учи в ЮЗУ “Н. Рилски“. От две години насам стажува и работи, също в частната болница.
