Ще ви разкажем история. История преобърната от един миг. Преобърнала се от щастлив устрем в тежко изпитание.
Тежко изпитание, носено обаче с мъжество и усмивка.
Мъжество, макар в пречупено тяло. Усмивка, макар криеща наранена душа.
Исталиян Соколов е роден борец. Лоша шега на съдбата в миг го превръща от борец за медали и отличия в борец за собствения му живот.
Прехвърлял с победни хватки опонентите си на тепиха, сега Исталиян е прикован от хватката на квадрипареза след спортна травма.
Повече от 41 г. той бори болката с ума си, връща дишането си с воля, укрепва духа си с оптимизъм и хумор.
Днес разговаряме с 61-годишния Исталиян от Ресилово, който пък най-често си говори с 20-годишния Исталиян.
„Карам му се, ядосвам му се, изповядвам му се, поучавам го онзи младеж със зелена глава. Най-много ме е яд, че в онзи съботен ден, 11 април 1981 г. , не остана верен на себе си и се подведе по общия ентусиазъм и по младежката си самоувереност. Но няма какво да направя –
миналото не се променя, можем да живеем само днес и да се борим да имаме утре.
А и, нали знаете, на кой каквото му е писано, няма да го подмине“, казва ни Исталиян.
Той започнал да работи още от дете и то тежък физически труд. Гледал е животни, вършил е селскостопанска работа по поля и градини, работил по строители обекти, работил и в ТКСЗ.
Така заякнал и укрепнал не само физически, но и духом – „от нищо не ме беше страх, нищо не можеше да ме откаже“.
„Още в първи курс в Автото в Дупница ме откриха за спорта. Първо ми предложиха да тренирам бокс, но аз не пожелах. Записах борба и започнах тренировките с голямо желание и дисциплина. Бях си як от работата на село, а спорта ми показа как да използвам силата си правилно. Имах много треньори, като всички ми се чудеха на силите.
Побеждавал съм и два пъти по-тежки от мен опоненти. Имам само една загуба на тепиха
– от Евгени Тодоров, който обаче вече беше опитен борец, а аз току-що започвах.
Мечтаех за спортна кариера, особено докато гледах Боян Радев, Осман Дуралиев, Емил Манолов, Александър Томов… Мечтаех, но и работех здраво, за да ставам все по-добър и един ден да нося слава на България. Не познавах загубата и отчаянието, не съм изпитвал страх от бъдещето. Вярвах в силите си и работех да над себе си. Но съдбата е имала друг план“, казва той.
Спомня си всяка минута от окръжното състезание в Бобошево.
Защото тогава непобедимият на тепиха Исталиян „умира“, а от набързо порасналия Исталиян зависи дали ще се „роди“ отново за живота.
Спомените са така вдълбани не само в душата му, а във всяка изстрадала клетка на тялото му, че емоциите предизвикват рефлекс – обездвижените му крака започват да ритат рамката на леглото, което е единственият му свят от години.
„Понякога това се получава, възможно е при моята травма. Започвам силно да треперя и се създава впечатление, че движа ръце и крака, но всъщност това са силни спазми. Сега се разстроих от спомените и затова така стана. В момента имам сила в горната част на ръцете и раменете, но нямам почти никаква сила в краката и долната част на ръцете. Зависим съм от чужда помощ, макар че днес за интервюто се обръснах сам. Вярно, отне ми час и половина и десетки пъти изпуснах самобръсначката, но се справих!“, казва Исталиян.
Всъщност правим интервюто онлайн, за да не притесняваме него и възрастната му майка с домашно посещение. Въпреки че не се виждаме на живо, Исталиян е държал да се обръсне и подготви, защото
след „смъртта“ на младежа Исталиян се е „родил“ мъжът Исталиян – не по-малко силен, но много по-мъдър, преценяващ и знаещ цената на всичко.
20-годишният Исталиян се съгласява да участва в окръжното състезание от дълг към отбора и от желание да се развива, въпреки че няколко дни по-рано е претърпял контузия и има проблем с ръката – едва я движи.
„Тогава вече работех в мините в Бобов дол, а заради контузията ми дадоха 15 дни болничен. Лекарите ми казаха да не вдигам тежко, да си пия лекарствата, да внимавам. Да, но като чух, че ще има състезание, реших да отида. В този ден бяха организирани състезания по няколко спорта, а аз харесвах много тениса на маса. Докато вървяха срещите по борба на по-леките категории, вместо да чакам в залата, отидох да гледам отвън тенисистите. През това време ме търсили от щаба, но не ме намерили. Така пуснали в моята категория съотборник, който беше от по-горна категория, а когато се върнах всички започнаха да му увещават да изляза на негово място.
Първоначално отказах, защото аз бях в категорията до 82 г., а не тежка категория. Треньорите започнаха да ме надъхват, че ще се справя, защото и преди бях побеждавал опоненти от по-горна категория. Лоши съвети и младежи ентусиазъм… Излязох на тепиха и дори в първата част доста затрудних опонента.
Водех му и затова на почивката настроението в нашия щаб беше още по-приповдигнато. „Няма да се отказваш, та ти почти го победи“, викаха ми всички и моите притеснения дали ръката ми ще издържи останаха нечути.
И контузената му ръка на издържа. Следват последните мигове от живота на устремения към медали Исталиян:
„Бях вдигнал опонента, но загубих контрол и сила в ръката. Изпуснах хватката и се сгромолясах на тепиха, падайки на врата си. Другото момче падна върху мен, затискайки ме с цялата си тежест.
На мига ми причерня и спрях да дишам. Не можех да направя нищо. Бях парализиран.
В първия момент от щаба решиха, че играя. Над мен дойде Любомир Мантарков, викаше ми да ставам и да не се правя на интересен. Как да стана, като дори не можех да дишам. Не знам от къде ми дойдоха сили само да прошепна на Славчо Павлов-Бизона, че се задушавам. Тогава всички се разтичаха, скупчиха се над мен и започнаха да крещят. Скъсаха трикото ми и започнаха да ми оказват някаква помощ. Такава, каквато се учи в курсовете за шофьори. Един се опитваше да ми даде въздух, друг масажираше гърдите ми. Някак си поех дъх.
На състезанието нямаше лекарски екип, а линейката дойде след повече от час.
После се оказа, че трябва да ме изнесат през прозореца, защото носилката не минаваше по стълбите. Редиха маси, столове, какво ли не правиха, за да ме пренесат с носилката и да ме спуснат през прозореца, който беше на височина около два метра.
В последните усилия щяха да ме изпуснат, а по пътя шофьорът наби спирачки на прелеза, носилката се помести и главата ми се удари в преградата на линейката“, спомня си ужасният ден той.
Губи съзнание на няколко пъти. Три от шийните му прешлени са пукнати. Следват часове чакане да дойдат специалисти, които да оценят състоянието му. В първите дни за него се грижи д-р Папукчиев, след това се включват и д-р Анадолийски и д-р Кюрчийски.
„Беше ад. Родителите ми плачеха. Чух, че докторите им казват, че ако преживея 24 часа, може и да остана жив. Но лекарите гаранции нямаше как да дадат, защото не бяха виждали подобна травма.
Беше ад, а беше само началото. Мислех, че ще умра. Болката беше неописуема. Нещата, които лекарите предприеха в опит да ме спасят, бяха неописуеми.
Но някак преживях първите 24 часа. Преживях и следващите дни. Приятелите не ме оставиха, постоянно идваха, започнах да се шегувам със сестрите и санитарките, за да държа духа си.
Медиците тогава бяха истински грижовни и тази грижа облекчаваше мъките и връщаше желанието и надеждата за живот.
На 6 май, точно на Гергьовден, ме транспортираха в „Пирогов“, където лечението ми продължи. Учудвах всички, че съм жив и че продължавам да се боря. През шест месеца претърпях две операции, а общо в болницата прекарах девет месеца. През цялото време състоянието ми следеше и ме лекуваше проф. Манол Ванев, невероятен неврохирург, който оперираше и във Франция и Германия.
Метални шини, опъване, главата ми извита назад максимално, лежане само по гръб, само течна храна през маркучи, защото не можех да отварям устата си, всичко те боли и всичко те сърби, инжекции, лекарства и още инжекции.
Обаче аз се вкопчих в живота
– поисках да ми донесат огледало. А после и така да го поставят, че да виждам, от тази моя изпъната поза, кой влиза в стаята, за да мога да ги посрещам с шега и усмивка.
След първата операция се оказа, че тялото ми отхвърля металните импланти и последва пак ад – сепсис, висока температура и опасност за живота. След това извикаха д-р Аврамов, детски неврохирург, който да ме оперира. Така извадиха кост от тазобедрената ми става и я имплантираха при счупените прешлени. Пак шини, пак лежане, пак опъване. Този път и гипс – цялата ми глава беше гипсирана, както и тялото до кръста, за да се даде възможност на костта да калцира и да подсили счупените прешлени“, споделя още той.
Адски мъки, но невероятен напредък – Исталиян прави първите си крачки по-малко от година след жестоката травма.
„Изпратиха ме на рехабилитация в Павел Баня. Отначало ме носеха на ръце, за да ме прехвърлят във ваните. После започнаха да ме спускат със специален кран в басейна, където с чужда помощ и подпирайки се на тръба започнах лека-полека да правя стъпки.
След 37 дни посрещнах баща ми изправен. Той и линейкаджията се разплакаха с глас.
Не вярваха, че от жив труп вече мога да ходя сам, макар и не особено уверено. Бях решен, че ще съм самостоятелен и ще се боря животът ми да бъде колкото се може нормален. Щом се върнах вкъщи обаче разбрах, че няма да е никак лесно. Нямахме удобно легло, та се наложи да пригодим два дюшека. Беше ме срам да изляза по улиците с бастун или патерици, исках да съм предишния здрав и прав младеж. Налагаше се близките да ми оказват помощ. Това беше причината да започна да тренирам сам, да се усъвършенствам и да следвам стриктно режим.
Така съм до ден днешен – няма ден без тренировка, независимо как се чувствам.
Постепенно започнах да излизам, да ходя, въпреки че се случваше да залитна, да падна, да блокирам. Решен бях, че ще живея. След някоя година, бях на 23 г., започнаха болки и симптоми, които много ме уплашиха. Не знаех какво се случва, лекарите в Дупница не можеха да ми помогнат, въпреки че пиех лекарства. Отчаях се и мислех, че този път краят идва. Изкарах две години в болки и в още по-голямата мъка на незнанието. Започнах да мисля за самоубийство, страхът от това, че не знам какво се случва беше непоносим.
Отчаянието обаче изисква действия и реших да действам. С парите от държавата, които получих, от малкото спестени и обезщетението по делото, което спечелих срещу организаторите на състезанието в Бобошево, си купих „Москвич“. Имам книжка за професионален шофьор, а в онзи момент състоянието ми позволяваше да шофирам. Една сутрин, докато мислех за най-лошото, просто реших да запаля колата и да отида в „Пирогов“.
Без да чакам нахлух в лекарския кабинет и казах: „Или ми кажете какво ми има, или ей тука се самоубивам“.
Лекарят ми насочи дата след няколко дни, приеха ме, направиха ми изследвания и се оказа, че имам камък колкото кокоше яйце в пикочния мехур. Обясниха ми, че най-вероятно е от дългото залежаване и катетрите, които ми слагаха по време на престоя в болници преди това. Оперираха ме и се успокоих. Пак си казах, че ще се живее и борбата продължава“, разказва още нашият герой.
И борбата продължава, като в следващите години той живее като нормален млад мъж. Работи, има връзки с жени, обича компаниите, обича да чете и да гледа телевизия.
В продължение на шест години работи в тотото в Ресилово и
шашка колегите си с умението да пише еднакво добре с двете ръце, както и да смята и помни сметките без листчета и подсказки.
„Аз съм левичар, което е изключително предимство в спорта. Постепенно се научих да пиша и с дясната ръка и така бях феномен за селото и колегите. А те все ме проверяваха, защото не им се вярваше, че изкарвам сметките правилно – всички други пишеха чернови и белови, а аз така, направо. Нито един път не сгреших в сметките или в броенето на парите и фишовете. Тотото в Ресилово може да се каже, че аз го направих. Бяха спокойни и приятни години,
докато постепенно не усетих, че започвам да замятам краката, че започвам да залитам и да се спъвам често.
Паднах няколко пъти и страховете се върнаха. Отново отидох на преглед и се установи, че парализата се връща. Хвърлих се с още по-големи сили да тренирам, не близах повече алкохол, дори за наздраве. Започнах да търся билки и билкари, обиколих България за разни шарлатани. Моля хората да не вярват на такива неща, защото това са измами. Билките могат да облекчават, но разни екстрасенси, баячки и врачки са пълна измислица“, съветва Исталиян.
Така след 9 години, в които болката пак е неотлъчен спътник на Исталиян, но поне той е независим от чужда помощ, силният мъж отново се оказва в плен на собственото си тяло и четирите стени. Пленен, но не поробен, защото духът му лети с песента на птиците под прозореца му, а умът му пътува чрез снимките на диви места, които разглежда на таблета си.
Никакво и никога отчайване!, съветва Исталиян.
А той обича да съветва, защото съзерцава. И почти през целия си живот страда, а страданието е най-прекият път до истината.
„Не се моля за себе си. Моля се за другите. Не искам кой знае какво за себе си, но другите съветвам и все им повтарям да не обръщат внимание на малките проблеми, а да се грижат за здравето си. Някой нещо ти казал, нещо днес не ти провървяло, нещо в работата станало. Голяма работа! Здравето е най-важно. Физическото и психическо здраве има ли човек – способен е на всичко. Ако нещо ви притеснява, променете го; ако нещо ви огорчава – удавете го в шеги. Най-важното е да сме добри, да се чуваме, да сме съпричастни.
Правете добро. Не само защото така трябва, а и защото все някога ще ви се върне.
Невероятно е колко много добри хора има! Но другите, обратното на добрите, са по-шумни и повече се забелязват. Толкова много добри хора съм срещнал в живота си, а и продължавам да срещам! Знаете ли, често си мисля нощем когато не мога да спя, че всъщност имам много за какво да благодаря. Въпреки всички страшни моменти, въпреки цялата болка и мъки – благодаря на Бога, че ме е опазил и че ми е показал. Благодаря, че винаги съм имал приятели до себе си и хора, които са ми оказвали помощ. Това ме държи – животът може да е страшен и болезнен, но е и шарен, пълен с приятни изненади и щастливи мигове. Само не трябва да правим злини или ако ги видим да не оставаме неми и слепи очевидци и съучастници.
Ако видиш лошо отношение към жена – защити я. Като видиш гладно коте, погали го и го нахрани,Ако чуеш лоша приказка – спри я, ако видиш добро – подкрепи го.
Всеки се бори в този живот. Аз се боря с нещо, ти се бориш с друго, трети се бори с негов проблем. Всеки носи своя кръст и ако си помагаме, на всички ни ще е по-леко“, казва още Исталиян.
Боли го, че държавата е абдикирала от грижата за нуждаещите се и хората с увреждания.
„Сега всичко се плаща. За последно бях на рехабилитация 2006 г., а преди, в предишния режим, една стотинка не съм плащал, нито за операции, нито за рехабилитации. Сега хората събират средства за лечение на деца и възрастни по чужбина. Нула е грижата и много ме боли. Не за мен, а за другите. Да, сега има повече апаратура по болниците, обаче човещината я няма.
Не е редно да се прави търговия със здравето на болните, а оцеляването им да е зависи от това дали хората ще направят дарения или не.
Просто не е редно. А и друго нещо. Преди нашите лекари ходеха на специализации по чужбина и се връщаха със знания и опит тук. Лекарят, който ми направи втората операция след травмата го изчакахме да се върне от Германия, където беше на обмяна на опит. Нула е сега грижата за болните. Социалните са ме посетили един единствен път в новия век. Леглото ми е дарение от австриеца Хералд Лангталер. За рампата, с която мога да слизам на двора, пари събраха десетки добри хора през лятото по инициатива на Василена Николова. Благодаря на всеки от тях от сърце. Приятели, познати и непознати са ми помагали много пъти. Благодаря и на тях. Но не е редно да е така. Държавата трябва да си е на мястото“, казва още Исталиян.
Питаме го дали мечтае. Отговорът „да“ ще ви изненада ли?
„Мечтая преди всичко за това животът да се нормализира, а всички живи същества да са здрави и щастливи. За себе си искам само да се намери начин да се облекчи сегашният ми най-голям проблем – постоянно съм с катетър и се получават запушвания, така вдигам кръвно, колабирам и има кризисни ситуации. Майка ми се плаши и плаче, а и тя самата вече не е добре, на 84 г. е. Цял живот майка ми Станка и брат ми Васил се грижат за мен, но вече им е невъзможно. Майка ми е възрастна и няма сили, а брат ми претърпя операция и трябва себе си да грижи. От няколко дни имам асистент и тази мила жена се опитва да ме раздвижва, прави ми масажи. Аз продължавам с упражненията и с каляването на волята. Пожелавам на всички здраве и благополучие и дано Бог ни пази“, казва още Исталиян.
„Грижете се за здравето на телата си, но и за здравето на душите си. Вярвам, че душите ни са безсмъртни“,
казва още Исталиян и разказва, че се убедил в това в тежките дни след първата операция, когато освен всички други мъки, търпял и висока температура. „Бях с над 40 градуса температура. Лекарите и сестрите се бореха за живота ми, а аз ги виждах сякаш от тавана, от високо. Виждах ги как се борят да ме върнат обратно и тогава разбрах, а до днес вярвам, че душите ни са безсмъртни. Затова трябва да се грижим за тях. Кураж, воля и добри дела. Това трябва“, казва още нашият герой.
