Куршум за кмета, вдигнал на крака сломената и потопена в кръв след англо-американските бомбардировки Дупница. Гладна смърт за децата му.
Смъртна присъда и разстрел над общ гроб за народния представител, подел спасяването на българските евреи.
Затвор и унижения за журналиста и издател Владимир Пилев, създател на огнището на духа и просвещението – вестник „Светлина“.
Смърт за кметове, свещеници, майстори, занаятчии и дори ученици…
Задържаните от Дупница и района са натикани, бити и държани в склад „Метоха“.
Някои са екзекутирани още в първите часове. Има свидетелства, че са извършени убийства заради имотни или лични вражди – убийците са новата власт, кой ще им потърси отговорност в суматохата.
Така комунистическият режим чупи работливите ръце и раздробява на парчета човеколюбивото сърце на Дупница след 9 септември 1944 г.
Днес, 1 февруари, отдаваме почит на жертвите на комунистическия режим.
Хиляди мъже, жени и деца, които Родината ни уби на два пъти. (С присъди от т.нар. Народен съд на смърт са осъдени 2730 души, но броят на реалните жертви е неясен. Не само защото мнозина са убити при саморазправа, а защото в следващите години хиляди губят живота си в лагерите на смъртта.)
Един път след присъди от т.нар. Народен съд или направо със саморазправа без съд и присъда.
Втори път, след като допусна почти пълното заличаване на документите и данните, отразяващи случилото се.
И сякаш не стига двойното убийство, та обществото ни ги наказа и с неспособността си да приеме фактите без излишни спорове и отричане.
Сякаш с широко затворени очи чакаме един по един да си отидат и последните свидетели и потърпевши от репресиите, че да се отдадем на пълна забрава. Но…
Пълната забрава може и да е път към нирваната, но в случая не е ли просто поведение на съучастник?
Съучастие, което утъпква още и още земята над умишлено скритите по гори и дерета гробове на духовници и даскали, на предприемачи и журналисти, на кметове и гвардейци…
Разправата е факт. Това, че често е била гарнирана с доза лично отмъщение и поръсена с излишна злоба, също е факт.
Факт. Толкова лишен от хуманност, че няма смисъл да търсим логика.
Но трябва да търсим поука и да помним, че човекът и държавата са способни на невъобразими зверства. Невъобразими зверства, нахлуващи по тъмна доба с неочаквана и незаслужена ярост.
За съжаление проучванията на зверствата в Дупница и Околията не са систематизирани и богато подкрепени документално. Но не защото ги е нямало, а защото унищожаването на книжата е пресякло пътя за успешно историческо проучване.
Гл. ас. Иван Хаджийски е единственият, който опитва да систематизира събитията и пише по темата.
„Той имаше желание да издаде отделна книга. Правеше проучвания, издирваше наследници, проверяваше архивите. Нямаме друг историк и краевед, който да се е занимавал с темата за Дупница и Околията. В момента имаме само написаното от гл. ас. Хаджийски и това, което се пази в родовата памет. Второто обаче е недостъпно за широката общественост и в един момент съвсем ще се изгуби, след като не се записва и систематизира. Гл. ас. Хаджийски продължава да работи, но вече годините му тежат и едва ли ще успее да сбъдне желанието си да издаде книга. А млади колеги, които да развият темата, няма“, каза за largoto.bg директорът на Исторически музей-Дупница Анелия Геренска.
Не бива да омаловажаваме случилото се със „заслужили са си го“, нито да го героизираме с „всички са невинни жертви“.
Има случаи, в които присъдите* са издадени след съдебни процеси и са по обвинения за извършени убийства, репресии, гонения и садизъм над комунисти и анархисти по времето на монархията.
Такива присъди, в почти всички случаи смъртни, на жандармеристи и стражари са издадени на база свидетелски показания, че са извършвали зверства – физически гаври и убийства на партизани и ятаци, както и палежи и посегателства срещу имуществото им. Включително има осъдени за малтретиране на деца и младежи – след разбиване на ученическа комунистическа конспирация в Дупнишката гимназия.
Има данни, че някои униформени са действали изключително крайно и с недопустима злост в гоненията на „враговете на монархията“. Измъчвали са с ток, пребивали са почти да смърт, излагали са телата на убити партизани за назидание…
Но е имало и това:
„Утепах го, оти момите се захласваха по него, а назе не поглеждаха. Одеше като паун по градо, докато яз обикалях гората“.
Тези думи на бивш партизанин от Рила са се запечатали в паметта ми със сигнално червено, макар интервюто ми с него да е отпреди повече от 15 г.
Няма да споменавам името му, защото то няма значение, а и вече може да не е между живите.
Та, този партизанин напълно спокойно ми призна, че е убил един от стражарите в първите дни след 9-и септември. Не защото младият униформен е малтретирал и убивал партизани, а защото бил красив и привлекателен за жените…Този стражар е намерил смъртта си без вина, обвинение, съд и присъда.
Гл. ас. Иван Хаджийски пък пише за 11 убити без никаква вина селяни от Еремия (виж по-долу).
Т.е. Имало е присъди по основателни обвинения, но е имало и саморазправа, убийства и незаслужени тежки унижения и наказания за напълно невинни хора.
Това най-ясно се вижда в случаите, в които мнозина, включително и бивши партизани (обект на гонения преди това) са свидетелствали и сърцато са се застъпвали за спасението на изправени пред т.нар. Народен съд.
Такъв е случаят на даскала Иван Стоицев Попов от с. Баланово – народен учител и читалищен деец, спасен с подписка.
Той е арестуван на 31 януари 1945 г. по скалъпени обвинения от Райна Шилегарска, сестра на убития на 25 юни 1944 г. в с. Еремия, Кюстендилско, Любен Шилегарски, политкомисар на Разметанишката партизанска чета.
Гл. ас. Хаджийски пише: „Тази чета е била част от Дупнишкия партизански отряд „Коста Петров“ и поради недалновидност на нейния командир Георги Соколов, се стига до гибелта на 16 партизани.
…След избиването на 16-те партизани, труповете им са положени в центъра на с. Еремия под един бряст.
…След 9.9.1944 г. от с. Еремия са убити 11 селяни без съд и присъда, като възмездие за тези жертви.
…Пуснат е слухът, че някои селяни са избождали очите на убитите партизани с игли за низане на пипер. Тези сведения бяха категорично опровергани от партизанина Георги Аляков“.
В защита на несправедливо обвинения Иван Попов са събрани две заявления-молби, в които неговите съселяни декларират, че той не е фашист и не е участвал в каквито и да е нехуманни или противозаконни действия. Първото заявление съдържа 27 подписа, а второто е подписано от 223 души.
В негова защита се подписва и Серафим Спасов, баща на убития партизанин Кирил Спасов-Март.
Иван Попов е народен учител с възрожденски плам. Бил е прогимназиален учител, публикувал статии във в. „Светлина“. 9-и септември го заварва като председател на читалището и библиотеката в Баланово.
Осъден на 2 г. затвор, защото публикувал статии във в. „Светлина“, но цяло Баланово се надига в негова защита и след няколко месеца е освободен. Злословията и политическите преследвания се разбиват в хорската любов – и до сега за него се говори с уважение и признателност. Не само като към даскал, но и към човека, благодарение на когото в селото е прокаран водопровод, играел се е театър и е имало прогрес на духа и бита.
Той умира през 1968 г.
Кметът с разбитото сърце, чиито деца са оставени да умират от глад.
Давидко Янев е роден в Стоб, тогава дупнишко село. По професия е юрист. Става кмет на Дупница на 30 ноември 1939 г. Под негово управление се построява сградата на пожарната команда (на мястото на сегашната спортна зала), подобрява се Градската градина, улиците се валират и по тях се оформят пешеходни зони с дръвчета.
В неговия мандат се случва най-страшното събитие в историята на Дупница – на 4 януари 1944 г. самолети на Великобритания и САЩ изсипват над града над 150 бомби.
С разбито сърце от над 60-те жертви, десетките ранени и потресаващата гледка на разрушенията, той успява да мобилизира оцелелите и започва възстановяването на града.
Сломен от мъка той подава оставка след два месеца. След 9-и септември е арестуван и убит, а дечицата му са оставени да умрат от глад.
Наследилите го на поста Иван Илиев и Кирил Младжов също са арестувани и убити от комунистическата власт.
Иван Илиев е юрист и запасен офицер от българската армия. От септември 1942 г. до пролетта на 1943 г. е помощник-кмет на Скопие. Като безпартиен кандидат става кмет на Дупница през пролетта на 1944 г. Продължава възстановяването на града. По негово разпореждане са построени противобомбените скривалища. През юни 1944 г. е назначен за областен директор и напуска кметското място. След Деветосептемврийския преврат е арестуван и убит.
Кирил Младжов също е юрист по образование. Бил е два пъти заместник-кмет на Дупница. През юни 1944 г. поема кметския пост. До 9 септември се стреми администрацията да функционира нормално и възстановяването на града да продължи. След 9 септември е арестуван и убит.
Дипломатът, който избра бесилото пред униженията.
Стефан Чапрашиков, живее и работи в Дупница. Изтъкнат български дипломат, председател на Българския олимпийски комитет и тютюнотърговец, се самоубива чрез обесване на 14 октомври 1944 г. в Кърджали, след като получил присъда за конфискация на целия му имот.
Най-срамната част от историята са присъдите срещу Владимир Пилев и Димитър Икономов – единият осъден на затвор, защото свети със „Светлина“, а другият е разстрелян, след като задвижил спасяването на българските евреи.
„Владимир Пилев е бил един от най-талантливите и всеотдайни журналисти в Югозападна България през първата половина на 20 век. От 20 декември 1920 до 16 септември 1944 г., той е издал 1002 броя от вестник „Светлина“. Братя Пилеви са имали собствена печатница, която през 30-те години е била една от най-модерните в страната. Владимир Пилев е бил изтъкнат читалищен деец и по негова инициатива на страниците на в. „Светлина“ е организирана широка дарителска кампания за построяване на читалищна сграда и на сградата на Юндома, открит на 23 юли 1939 г.
В неговата печатница са отпечатани редица сборници, свързани с културно-историческото наследство на Дупнишкия край. Благодарение на неговия денонощен и всеотдаен възрожденски труд, имаме вярна картина за живота в Дупнишка околия…“. Това пише гл. ас. Иван Хаджийски и посочва още, че сътрудници на в. „Светлина“ са били д-р Христо Паламарев, който през 1928 г. е въвел първия рентгенов апарат в Югозападна България, д-р Андрей Даскалов и неговата съпруга Валери Симон Дюма-Даскалова, внучка на френския писател Александър Дюма-син.
Владимир Пилев посещава градове и села в Скопска и Битолска области, пишейки и за македонските българи.
След 9 септември той е осъден от т.нар. Народен съд в Дупница и изтърпява 3-годишна присъда в Кюстендилския окръжен затвор.
Същата, както казва гл. ас. Хаджийски – незаслужена, присъда изтърпява и Петър Гьозлиев.
Той произхожда от родолюбиво българско семейство от Серско. По образование и занятие бил медицински фелдшер, но имал талантливо журналистическо перо и пишел във в. „Светлина“. И двамата освен тежък затвор получават и клеймото на противници на властта и фашисти.
Димитър, който спаси много животи и получи куршум над отворена за гроб яма.
Димитър Икономов е юрист по образование, работи като адвокат в Дупница и е бил председател на Адвокатската колегия. Бил е и дългогодишен председател на настоятелството на читалище „Напредък“.
През 1940 г. е избран за народен представител. Като депутат се включил в комисията към Министерство на народното просвещение и в Комисията по финанси.
По негова инициатива най-после е удовлетворена молбата на дупничани да бъде открит Областен съд в Дупница.
Димитър Икономов е първият депутат, от когото започва борбата за спасяването на българските евреи. Той сигнализира зам.-председателя на Народното събрание Димитър Пешев, че е започнало извозване на евреи от Беломорието. А за това се разбира случайно. Съпругата на Икономов и нейна приятелка се разхождат в района на гарата и чуват човешки стенания от спрели за почивка вагони. Жените веднага се свързват с Икономов и му предават какво са разбрали.
Той е един от 43-та депутати, които на 17.05.1943 г. подписват петиция до министър-председателя Богдан Филов, с която се обявяват в защита на евреите.
Димитър Икономов е германофил, влюбен в изкуството и културата на Германия, но повече от всичко уважава човешкия живот.
С лични усилия успява да освободи някои евреи от Беломорска Тракия, подготвени за депортиране към Германия.
Моис Давидов, председател на еврейската общност в Дупница, се застъпва за Икономов, като пред т.нар. Народен съд изтъква, че „Димитър е спасил много животи и евреи от репресии“.
Това обаче не трогва режима, дошъл на власт с 9-септемврийския преврат.
Икономов е един от 67-те народни представители, осъдени на смърт от т. нар. Народен съд. Конфискуван е целият му имот (къщата му на Градската градина) и му е наложена глоба от 5 милиона лева.
Екзекутиран е с изстрел в главата на 1 февруари 1945 г.
Тази дата, датата на най-масовият трибунал в Европа след Втората световна война, е обявен за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим по предложение на президентите Желю Желев (1990-1997) и Петър Стоянов (1997-2002).
На 1 февруари 1945 г. 147 души, между които трима регенти, 67 народни представители, министри, царски съветници, генерали и полковници, са осъдени на смърт. Присъдите са изпълнени още същата нощ, а денят остава в историята като Кървавия четвъртък.
Т. нар. Народен съд е извънреден съдебен орган, създаден след окупацията на Царство България от Червената армия на СССР и от властта на Отечествения фронт в нарушение на действащата по това време Търновска конституция.
„Никой не трябва да бъде оправдан! И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля“, са заповедите на Георги Димитров.
„Народеният съд” издава общо 9550 присъди в 135 съдебни процеса. На смърт са осъдени общо 2730 души, а 305 получават доживотен затвор. Около 200 души от осъдените на смърт са избити още преди провеждането на съдебните процеси. Конфискувани са над 200 предприятия, както и огромен брой недвижими имоти и вещи. Изселени са 4325 семейства на близки на осъдени, като броят на членовете им възлиза на близо 12 000 души.
Царица Йоанна: Поисках да ги видя един по един преди екзекуцията
В мемоарите си, издадени през 1964 г., Царица Йоанна Българска, която е принудена да напусне страната през 1946 г. със семейството си и да живее в изгнание, описва последните мигове на осъдените на смърт политици, държавници и висши военни на 1 февруари 1945 г. така:
„На осъдените, преди да ги убият, бе отнета последната надежда да видят отново близките си, тъй като семействата бяха депортирани и това бе причината, поради която поисках да ги видя един по един преди екзекуцията…
…Ескортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. „Алабинска”. По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепа с приклад.
Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика:
„Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер.
Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър.
…В гробищата на София бяха паднали няколко бомби, отваряйки много широки ровове. Осъдените бяха накарани да слязат на малки групи в близост до тези „вече готови” ями. Някой, не виждайки строен наказателния взвод, попита дали ще трябва да чакат на това място и с този ужасен северен вятър. Бе отговорено набързо, че ще бъдат убити един по един. Наистина, двама екзекутори бяха готови с автомати в ръце. …
…Изглежда, че на всеки убит [проф. Александър] Станишев е проверявал пулса и слагал ухо на сърцето му. Има върховното себеотрицание да повтори това задължение толкова пъти, докато остане сам и последен, за да бъде убит…
..Върху телата на жертвите бяха изсипани камиони със сгурия. Надяваха се така да отклонят вниманието и народните поклонения. Узна се обаче, по странните пътища на vox populi (глас народен) кого покриваха тези черни могили. Жени, млади и стари се спираха безстрашно да се молят на тази земя; и аз самата, придружавана от една или друга от моите дами, отивах да коленича край този общ гроб. Носех пълен траур.
…Носехме свещи и цветя, върху тези пластове от въглища. Свещите можехме да ги държим запалени при лошо време за няколко мига, закривайки ги с телата си. Беше единствената възможна почит към тези нещастни мъртъвци и към всички други в нашата Родина. За тях, и дали са още там, не се узна повече нищо.”
Отмяната на присъдите
През 1996 г. Върховният съд отменя по реда на надзора присъдите, издадени от Първи и Втори върховни състава на „Народния съд” с мотива за редица процесуални нарушения. Отделно, с други решения по иск на различни наследници, са отменени множество присъди, издадени от други съдебни състави,
През 1998 г. в свое решение Конституционният съд приема, че „Народният“ „не е съдът, съществуващ и действащ към онзи момент като част от правосъдната система на държавата, а е един извънреден съд с определени по време правомощия. От гледна точка на сега действащата Конституция така издадените присъди не могат да се окачествят като съдебни актове.“
*Присъдите на „Народния съд” са посочени като едно престъпленията на комунистическия режим в приетия през 2000 г. от 38-то Народно събрание Закон за обявяване комунистическия режим в България за престъпен.
