Той е роден в София, живее и работи във Велико Търново. Но е дупничанин. Винаги се е чувствал и винаги ще остане дупничанин.
Срещаме ви със старшина Йонко Христов. Войник, кален с мисии в Ирак и Афганистан, инструктор по военно-лидерска подготовка и доброволец социален педагог в Училище за изкуства и занаяти за социално слаби деца „Димитър Екимов“-село Русаля.
„Семейството ми се връща в Дупница, когато съм бил на 4 г. Това е моят град. Мястото, където пораснах, което чувствам като дом и към което винаги се връщам с трепет и очакване. И сега, когато вървя по улиците, виждам спомени и любими места. А и дупничани сме едни такива – някаква специална порода сме. Интересното е, че където и да сме се познаваме само с поглед. Дупница е в сърцето ми. Тя е щастливото ми детство с крадене на череши от градините на съседите“, казва Йонко.
Той завършва ОУ „Св. св. Кирил и Методий“ в Дупница, а след това и Гимназия „Христо Ботев“.
На кръстопътя към живота на възрастен той събира пътищата на родителите си в един път за себе си – „баща ми е военен, майка ми е учител, а аз избрах да бъда военен учител“.
Преди това сменя няколко професии, работил е и като фоторепортер и рекламен агент към дупнишки вестник, вече закрит.
„Търсех какво ми се прави, какъв искам да бъда, в коя кариера ще ми е интересно да се развивам и да бъда полезен. Първо завърших военната си специалност, а след това и цивилната -социална педагогика“, казва нашият герой.
Магистратурата му е „Съвременни образователни технологии“, а в момента е докторант „Теория на възпитанието и дидактика“ във ВТУ „Св.св. Кирил и Методий“-Велико Търново .
В работата му под пагон отново педагогиката е водеща – главен инструктор е в Професионален сержантски колеж към Национален военен университет „Васил Левски“-Велико Търново. Обучава кадетите в лидерски умения. Редом с това той работи на доброволни начала като социален педагог.
-Йонко, избираш униформата, след като казармата се беше превърнала едва ли не в лоша дума, а малцина младежи избираха професионалния път на военен. Наследството от тате или твой личен стремеж доведе до решението ти?
-Взех решението, гледайки в очите на родителите си и гледайки се с техните очи. Това беше осмислен избор, защото хем е предизвикателство и дава възможност да израстваш и да бъдеш полезен, хем ми беше нещо познато и близко. От разговорите и случки, разказвани от баща ми, професията на военен ми звучеше много приключенски… много случки, пътувания, движение и действие, без рутина и седене в офис.
-И всъщност ти имаш такива приключенски моменти, беше на мисии в Ирак и Афганистан.
-Да, имам три задгранични мисии. Първата, 2004 г., беше в Ирак, а след това имам две в Афганистан – 2007 г. и 2014 г. Всяка от тях беше по 6 месеца.
По този повод ми беше връчен Почетен знак на Дупница, който гордо стои на етажерката вкъщи.
-Когато гледаш сега новините от Ирак и Афганистан, имаше ли смисъл? България даде включително жертви.
-Имаше смисъл, разбира се. Най-малкото хората имат друга гледна точка, видяха и се докоснаха до възможности, които иначе не биха могли да осъзнаят. Мисля, че успяхме да създадем нова визия за живота, което определено има смисъл.
-Кои са най-ярките ти спомени от Ирак и Афганистан?
-Другарството. Веднага отговарям така. Умението да създаваш другарство и да разчиташ на хората до себе си. До ден днешен има момчета от мисиите, с които сме изключително близки. Може да се разберем с поглед. Незабравими са лицата на хората, особено в тежките моменти. Имаше такива. Имаше обаче и готини моменти. Това е останало най-ярко в спомените ми – лицата на другарите и силните връзки, които изградихме.
-Казваш страшни моменти, кои бяха те и от къде идваха?
-Страшните моменти идваха най-вече от това, че трудно виждаш и може да предвидиш от къде ще дойде противникът, от къде идва заплахата. Затова постоянно говорехме, тренирахме и се подготвяхме за най-различни сценарии.
За да си готов за кризисни ситуации, трябва да си като автоматизирана система.
Да можеш да изключиш емоциите и да действаш точно, бързо и адекватно. В такива ситуации няма място за паника и шок. А за да ги няма тях, трябва да си подготвен физически и психически.
Честно казано, спомените за страшните моменти вече са избледнели. Човешкият мозък е така устроен, че да елиминира – може да е бавно, но е сигурно, тежките моменти и негативни емоции. С времето лошото се забравя, а и аз съм такъв, че гледам да се държа за положителното. Оптимист съм.
-След това каляване ли реши да се насочиш към образованието и възпитанието на деца?
-Тогава открих специалността, която е много близка до мен – като принципи, възприятие за света и начин на общуване, а именно социалната педагогика. Все едно беше писана за мен. (смее се)
Сега съм социален педагог доброволец в Училището за изкуство и занаяти в село Русаля, на 20 км от Велико Търново. Това са деца с изявени таланти, които ние развиваме и насърчаваме, използвайки различни подходи. Най-важното в работата, а и най-важното за възпитанието на всяко дете, е ние, възрастните, да помагаме за развитието на вътрешните им усещания за света.
Подпомагаме ги и ги подкрепяме, а не им налагаме готови модели. С всяко дете се работи индивидуално, за да може то да намери и покаже най-доброто от себе си.
Специалното на училището е, че е за деца от социално слаби семейства, т.е. родителите им нямат възможност да им осигурят качествено образование. Ако тези деца са в семейната си среда, това да проявят таланта си би се случило много, много трудно.
За съжаление в общообразователните училища децата от социално слаби семейства биват потиснати първо от системата и второ от съучениците си. Нашето училище е мисия, а не работа.
Децата са от цялата страна, като в момента са 28.
Училището е на 8 г., като двамата учредители, Анимари Димитрова и Златко Златков, имат дългогодишен опит. Техните мисия, цел и виждания съвпаднаха с моите и така започнах да работя на доброволни начала. Пак казвам, това не е работа, а е мисия.
-Общият поток на говорене у нас сякаш по-скоро може да обобщим с „от поколение на поколение стават все по-зле децата“, „децата едно време бяха по-добри и умни“, въобще цари едно размахване на пръст към децата и младежите. И типично за размахващите пръст, с това действие остават мнозина. Дразниш ли се, когато чуваш такива приказки, защото ти хвърляш енергия, време, знание в това да помагаш на децата да израстват?
-Трябва да спрем да говорим, да мрънкаме и да критикуваме. Ние, възрастните.
Просто трябва да поспрем, да започнем да слушаме и да чуваме децата какво ни казват и след това заедно с тях да достигнем до това, което те търсят.
Разбира се, че не ми е приятно да слушам подценяващи, обидни и назидателни приказки и обобщения за децата и младежите. Особено от хора, които нищо не правят за подобряване на средата и възможностите за младите.
Многото мислене и опитите на родителите да направят децата перфектни, да ги направят отговарящи на представите на възрастните, водят до изкривяване, до заглушаване и пренебрегване на нуждите и интересите на децата.
И най-опасното – намаляват шансовете им да намерят себе си, да бъдат щастливи и да израстат уверени и можещи.
Да, понякога децата не могат да се изразят с думи, но винаги ни говорят с поведението си. Трябва да разбираме и да отвръщаме на техните желания, способности и потребности. Така детето ще може да намери собствения си път. И дори той да е труден, то ще има увереност и желание да се справи. От нас се искат само разбиране, подкрепа и любов.
Силно впечатление ми прави модела родителите да взимат категорично решенията и да правят всичко по собствени разбирания и желания, заглушавайки напълно гласа и потребностите на детето. А простата истина е, че желанията и вижданията на родителите не са потребностите на детето. Това налагане, дори и родителят да го прави от любов и грижа, пречи на детето, то се изолира, губи увереност и интерес.
-Подкрепа или готов съвет – кое е по-работещото?
-Процесите при децата са изключително динамични. При тях бързо възникват ситуации и емоции, които неподготвен родител или въобще възрастен няма да успее да усети и да им отговори. Зависи от ситуацията, но най-доброто е детето да бъде оставено да води, а възрастният да се намеси, ако това не е здравословно за детето и околните.
Не говорим за пълна свобода, а за демокрация, в която има правила.
-А ти какво научаваш от децата?
-Най-доброто ми училище са те. Учат ме на всичко. Всеки ден тук е учене. Нямам еднакъв ден. Нямам еднакви ситуации.
-Работиш и с кадети – вече оформени млади хора. Към младите критиките днес са не по-малко. Как виждащ тях и имат ли желание да се развиват тук, в България?
-Забелязвам, че вече мисленето се променя в посока да си останат тук и да се борят и развиват тук. Не знам дали изолацията покрай пандемията повлия, но сякаш фокусът на младите се обърна навътре към тях, а не толкова към заобикалящия ги свят. Любимият ми часове с кадетите са тези по военно-лидерско подготовка.
-Лидерство и армия? Не беше ли тя „слушай и изпълнявай заповедите на този с повечето звезди на пагона“?
-Това отдавна е изкоренено в армията. Останали са едни митове и легенди, но реално нещата вече стоят по съвсем различен начин.
Модернизацията на армията не е свързана само с техниката, а и с начина на мислене.
Системата вече е изчистена и мога да кажа, че мисленето вътре е друго – има мотивация и условия за индивидуално развитие. Да постигнеш и демонстрираш най-доброто, на което си способен.
Наскоро влезе първият доброволен резерв. Мисля, че следващата вълна ще бъде още по-голяма.
Желанието да служиш на Родината и хората се връща и това ме радва много. Основната мисия на армията и на военните е да създават сигурност, да се грижат за сигурността на хората.
Обичам да казвам на войниците, че силата не е да използваме оръжие, а как да избегнем да го използваме. Същото е с думите – как да използваме думите, за да постигнем общите цели, а не да постигнем нещо за себе си.
Армията „произвежда“ сигурност. Това на което уча е, че това е сигурност не само на границите и национални суверенитет, но и на средата ни. Трябва да започнат оттам – да създават сигурност в средата около себе си, демонстрирайки почтеност, справедливост, дисциплина…
В армията все още са живи добродетелите дълг, чест, достойнство, другарство…, които са рядкосрещани вече.
Виждам, че все повече млади се обръщат към тези принципи, възприемат ги и стават техни носители и посланици. Малко като във филма „Предай нататък“. Вярвам, че сме способни да подобрим средата си, взаимовръзките и бъдещето си.
Не ни е нужно кухо патриотарство и носталгично втренчване в историята и миналото. От миналото трябва да взимаме само опита и инструментите, с които да работим здраво днес и да вървим към утре.
Аз живея днес. Денят ми започва с мисълта какво трябва да направя сега на момента, за да съм полезен, да свърша задачите си най-добре и да свърша колкото се може повече задачи. Денят ми свършва с мисълта какво имам да правя утре. От миналото ми трябва само опитът, който съм натрупал, нищо повече.
-А кой е твоят учител?
-Категорично това е дъщеря ми Божидара. Сега е на 12 г., но от първия миг, в който я взех в ръце, до днес тя е най-добрият ми учител и съветник. С нея се научих да слушам и чувам децата. Всеки ден ме учи, защото благодарение на нея теорията се превърна в практика по лесен начин. Сега тя живее с майка си в Дания и ми е още по-добър съветник, защото ми дава идеи какви интересни занимания и подходи мога да измислям и прилагам за децата в училището.
Щастлив съм, че това, че израсна близо до мен, успя да изгради в нея приключенски дух и увереност в собствените й сили и качества. Последното ни приключение по нейно искане беше да обиколим България буквално. Така в продължение на 10 дни обиколихме четирите граници на Родината. Следващата ни експедиция е кръстила „Сърцето на България“, като сме я планирали за лятото.
-Кое липсва според теб в образователната система у нас?
-В нашето училище е силно застъпена клубната дейност. Имаме клуб по готварство, поправи си сам, планинарство, музикален клуб…
Мисля, че в образователната система липсва именно това – възможността за практическа подготовка на децата за реалния живот, както и развитие на талантите и интересите им.
А със сигурност това би гарантирало, че ще бъдат по-щастливи и много по-уверени и подготвени за бъдещето.
Бързото препускане през обемистия материал в училище и липсата на индивидуален подход към всяко дете определено, то се вижда, не помагат както за по-доброто образование на децата, така и за физическата им и психическа кондиция.
Това, което работи е да предизвикваме децата, да не ги вкарваме в рамките на собствените си страхове. Но задължително трябва да сме ги подготвили. Иначе казано –
не да ни им даваме да ползват нож, защото ни е страх, че може да се порежат, а да ги научим да използват ножа безопасно.
Трябва да са свободни да правят всичко, разбира се, с нашата подкрепа и под наше наблюдение за безопасността им.
Показ, обяснение, тренировка – това са стъпките.
-Почти като в армията?
-Да, подготовката дава най-висока гаранция, че ще се справиш. Всъщност никой не трябва да спира да се учи, да тренира за живота, общуването и собственото си израстване.
Трябва да имаме училище и за възрастни. Това, че си натрупал години, не означава задължително, че си знаещ и прав.
Трябва да сме отворени да учим. Този модел се е доказал като работещ в държавите с успешни образователни системи. Родителите, настойниците и въобще възрастните трябва да се включват в образованието и възпитанието на децата.
Треньорския подход трябва да бъде водещ – да подготвяш и нахъсваш децата, а не да ги поучаваш и командваш.
-Кое ти дава вяра и сили да продължаваш?
-Промяната е неизбежна, а трансформацията е възможна. Нещата така или иначе ще вървят напред и ще се променят, от нас самите зависи да ги трансформираме така, че да са към по-добро.
Осъзнал съм, виждам всеки ден, че това зависи от всеки от нас и не мога да стоя безучастен. Ако сме безучастни, процесите така или иначе ще вървят, но няма да вървят така, както трябва да са.
-Не ти харесва да съветваш, но ще помоля да дадеш съвет на родителите и възрастните?
-Нека не само слушат, но и чуват децата. Нека не спират да учат и развиват себе си. Но най-важното е да не търсим щастието във финансовите и материални параметри. Щастието е в разбирането, общуването и в постигането на целите крачка по крачка.
Нека основната мисия е да дадем на децата котви, които ще ги държат стабилни както в настоящето им, така и в бъдещето им.
Деца, които имат стабилност, получавали са любов и подкрепа, научени са на самостоятелност и уважение към себе си и другите, ще са много по-стабилни в бурите на живота на възрастни.
Ако сме им дали нужните котви, ще успяват да преодолеят и най-силните бури, колкото и разтърсващи да са те.
