Учителката, която не сбъдна мечтата си да бъде лекар, но създаде стотици медици – г-жа Иванова от Рила.
Ще ви разкажа тази история и заради собственото ми любопитство, получило отговор след доста години.
Бях хлапе, когато се срещнах с невероятния, но правдив факт – малкият град Рила е дал стотици изключителни лекари, стоматолози, акушерки, медицински сестри, лаборанти, фармацевти, рехабилитатори…
Разбрах го за първи път под един есенен дъжд в планинското градче. С тате – лекар и 50% рилчанин, отивахме на гости на роднини, където пък се оказа, че братовчедка ми се подготвя за кандидат-студентски изпити… по медицина. Не помня дословно разговора, завъртян от вдъхновения от цялата ми детска наивност и изписукан на всеослушание въпрос:
„всички ли хора от Рила са лекари?!“.
Но помня, че възрастните изброяваха име след име, разбира се, след като смехът – първоначалната реакция на въпроса ми, утихна. Изброяваха първо бързо, след това по време на цялото ни гостуване някой се сещаше за още някое име, прекъсваше вече тръгналия в друга посока разговор, и го съобщаваше.
Не, не всички хора от Рила са лекари, но малка Рила е дала невероятен брой невероятни медици.
Защо и как – разбрах го преди ден, пак под дъжд, но този път летен.
Отговорът всъщност е тя – Ирина Иванова, дългогодишен учител по биология.
И преди г-жа Иванова да влезе в училището, градът е дал редица медицински кадри. И заради това, че професията е наследствена за някои фамилии. И заради това, че в Рила е имало болница и то с отлично, включително и към днешните стандарти, здравеопазване. И заради това, че някога училището не само не е допускало компромиси с образованието, но имало редица извънкласни дейности, които да държат умовете на децата и младежите будни и да разпалват желанието им за професионален успех.
Г-жа Иванова обаче е преподавателят, създал най-много медицински кадри в кариерата си – от 1980 до 2000 г. За съжаление, с нейното пенсиониране „инкубаторът“ за медици в Рила също затваря.
„Нямам списък и точна бройка, макар да знам имената на всичките ми ученици. Много, много, много са тези, които станаха медици.
Образователната система е двупосочна. Учителят дава, но и от децата зависи дали ще имат успех в училище, в университета и в живота“,
казва ни г-жа Иванова, която е на прага на 80-тата си годишнина.
Детската й мечта е да бъде лекар, но я спират 50 стотни на кандидат-студентските изпити.
Разочарована се връща в родна Рила, където партийният комитет вече има решение за бъдещето й – умната и фина Ирина да започне работа в новоизградена свинеферма край града.
„Уплаших се много. Хем бях разочарована, че не влязох медицина, хем ме пращат при прасетата. Та аз бях 48 кг и въобще не си представях, че мога да работя във фермата! А и случайно дочух баща ми да казва: „каква е слабичка, ако вземат прасетата да я бутнат, може и да я изядат“. Толкова се разстроих, че се разплаках. Татко предложи да кандидатствам в Учителския институт в Дупница, пък после пак да опитам за медицина. Но така и не стана с моята мечта да бъда лекар. Влязох в Учителския с отличие, с отличие завърших. Като първенец на випуска ме разпределиха в Петрич. Аз нямах против, но майка ми се разстрои, че няма да може да ме вижда. Тогава за пътуване до Петрич се искаше пътен лист и беше много сложно. Скоро се оказа, че наши съседи от Рила тръгват за Белица, където ще започнат работа. Майка ми предложи да отида с тях, защото поне ще бъда с близки хора. Така се оказах в Белица. Настъпиха размирните времена заради смяната на имената и директорът на училището бързо ме пусна в клас, защото възрастните учителки бяха уплашени.
Така изнесох първия си урок – за папратовидните. А след този първи открит урок последва цял живот уроци“,
разказва г-жа Иванова.
Второто отклоняване от пътя към мечтаната медицина – преподаването в Белица, я сближило с бъдещия й съпруг.
„Той ме чакаше на автобусната спирка в Рила, изпращаше ме до вкъщи и постепенно приятелството ни стигна до предложение за брак. Оженихме се, а аз пак се върнах на въпроса да кандидатствам медицина. Той виждаше, че ми се учи, но каза, че не може да ме чака да уча пет години в София. Предложи ми да запиша задочно. Така завърших и Пловдивския университет – биология и химия.
Установихме се в Рила и започнах да преподавам по биология.
Не само в клас учехме, но водех и СИП, гледах да е интересно за учениците“,
казва ни още тя.
От нейната класна стая са излезли д-р Николай Райнов, началник на Авиационния медицински център у нас, брат му д-р Емил Райнов, бивш зам.-министър на здравеопазването, д-р Диана Георгиева, д-р Татяна Петрушева, д-р Цвета Иванова, д-р Йорданка Узунова, д-р Албена Андонова, д-р Зорка Угринова, д-р Емилия Янева, д-р Мария Коларска, д-р Даниела Чавкова, д-р Анастасия Иванова, д-р Юлия Гоцева, д-р Мими Петрушева, д-р Мария Станчева, д-р Йордан Кабзималски, ветеринарен лекар… и много други.
„Имам ученици и в Канада, Италия и другаде по света, които и сега практикуват медицина. Има вече и млади пенсионери. В болницата в Благоевград, в Спешна помощ все са мои ученици“, казва г-жа Иванова.
На няколко пъти й се налагат тежки операции и лечения. В тези моменти любовта й към учениците и любовта на учениците й към нея може би са били онова чудо, обърнало песимистичните очаквания в щастлива развръзка.
„През 1983 г. ми се наложи да вляза в болница за операция. Беше лятото и казах на учениците ми да намерят начин да ми съобщят как са се представили на кандидат-студентските изпити“, спомня си тя.
Младежите не търсят начин, а нахлуват с букети и целувки за любимата си учителка направо в реанимацията – осмина са приети.
„Така бързаха да ми съобщят, че нарушиха правилата. Лекарите ни се скараха, но бяхме толкова щастливи! Всеки техен успех ми носи радост и щастие. Гордея се, че станаха отлични медици и чудесни хора“, казва тя.
При друг престой на г-жа Иванова в болница единствената й мисъл и основна задача били да успее да подготви и развие теми по биология, с които учениците да се подготвят за изпитите.
„Състоянието ми беше тежко. Не се знаеше как ще се развият нещата, като очакванията не бяха никак добри. Аз обаче пишех и пишех – всяка тема в различна тетрадка. Мнозина се подготвиха и влязоха медицина с тези теми. Не съм искала отплата, исках да успеят!“, казва тя.
След пенсионирането си г-жа Иванова не се е връщала в училището, защото иска да го запомни с пълни класни стаи. При напускането й учениците са 500, а сега са 50. И след пенсионирането си обаче е помагала на кандидат-студенти.
„От първия ден като учител целта ми беше да помагам на децата – не само да учат уроците си, но да разбират, да търсят отговори и да бъдат любопитни. Насърчавах ги не само да изберат пътя си в живота, но и бъдат осъзнати и отговорни за него. Тогава не знаех, че животът ми ще се стече така, че ще имам често нужда от лекарски грижи и от редица тежки операции. От учител на медици се превърнах в нелек пациент. В тези моменти най-ясно разбирах колко важна е работата на нас, учителите. Горда съм и съм много щастлива с учениците ми, от това какви професионалисти и хора станаха. Щастлива съм, че още ме помнят и ги обичам всички!“, каза още тя.
Г-жа Иванова е участвала и в експертна оценка на учебници. Тогава даже
в министерството я наричат „критичната учителка от Рила“.
Днес обаче не иска да говори за образователната система и въобще за нивото на образованост и познание на българите – „тъжно е“.
А учениците й не само я помнят, но и я уважават и обичат. И въпреки че вече те самите са зрели хора с опит и име, се превръщат пак в любопитни и леко смутени деца пред своята учителка. Всички те признават, че именно нейните часове са били причината както да бързат за училище, така и да не спрат с ученето цял живот.
„Г-жа Иванова разпалваше в нас желанието да разберем науката, но ни учеше и на старанието да го правим! Тя знаеше още преди нас, че пътят ни е медицината. Водеше ни по този път уверено и спокойно, така че да не го изоставим, но и да не бързаме в очакванията. Огромно благодаря от сърце и поклон, че ни даде светлина, знание, грижа и любов!“, казва д-р Албена Андонова за любимата учителка.
