Ще ви разкажем история. Любима наша история. Защото всеки от героите й е истински, макар да идва като от приказка. Защото всяка дума е истинска, макар да звучи като отзвук от легенда. Това е история, която не живее чрез болдиран шрифт в хрониките, макар да го заслужава. Жива е благодарение на паметта на горди наследници на обикновени българи, извършили големи работи.
Помните ли онези думи на Ботев от писмото му до Тодор Пеев – „големи хора вършат малки работи, а големите работи се вършат от малки хора“. Вечната ни българска орис и проклятие – издигането на бентовете срещу стихиите; градежът на огнището за вечния пламък на живота и самият ни живот да е в ръцете на мъниците. А те да следват пътя на искрицата – да изчезнат в тъмното, скоро след като са хвърлили цялата си топлина и светлина в пламъка на това да бъдем. И да виждаме.
Нашите герои са чорбаджиите Яне и Стефана. Наш герой е и Комитата, техният зет. Наш герой е и Геле, техният наследник.
Яне Бадински и баба Стефана са мънички като прашинка във вихъра на историята на Рилския манастир и Дупнишка околия. Мънички като прашинка, но ярки като блясъка на 13 кг чисто злато, което прекарват самички с каруца, за да дарят на Светата обител.
Това е истинска приказка. От онези, топлите като изплетен от баба шал. От онези с мирис на огнище. От онези, утъпканите от камилски впряг. От онези, случили се когато светиите още са ходили по земята. И има кой да ви я разкаже – Ангел Велинов, наследникът на баба Стефана, дядо Яне и Комитата. Геле се връща да живее в подножието на Рила и манастира след години живот в София и избродени хиляди километри по света.
И Геле разказва:
Дядо Яне трупал богатство, но разхвърлял щедрост.
В хана си въртял бизнес, но бил и социална служба.
Яне Бадински се родил в дупнишкото село Бадино, но целият му живот е свързан с града. Онази славна Дупница, давала път на търговията и културата от Африка, Мала Азия и Европа. Онази Дупница, останала в няколкото исторически книги и кръвта на наследниците.
Още докато бил силен младеж, Яне отворил хан на главната чаршийска улица в Дупница.
Надписът „Странноприемница-механа Бадински хан на Яне Бадински” бил нарисуван от личния му приятел Захари Зограф.
Точно срещу хана се намирал големият метох на Рилския манастир, а по-малък метох имало от другата страна на река Джерман.
Просторният хан бил от най-хубавите в града, ширил се на площ от близо 2000 кв. метра. В огромния двор се събирали десетки каруци, а един от трите обора бил предназначен за камили. С острия си ум дядо Яне проектирал в него специално огнище, което да топли пустинните животни.
В центъра на двора пък имало кладенец с изворна вода. В просторната механа се влизало откъм главната улица. Славата на хана като удобно място с най-вкусните гозби и напитки се носела далеч зад границите на околията. На горния етаж били разположени стаите за гости, а в избите й се пазели вината.
Въпреки че въртял бизнес, дядо Яне бил отворен за духа и културата човек. Говорел руски, турски, арабски, гръцки.
Най-добрите му приятели били Неофит Рилски, игуменът на Рилския манастир архимандрит Памфилий, Аверкий Попстоянов, Захари Зограф и Димитър Молеров…
Наред с големите търговски кервани, в Бадинския хан подслон намирали стотици български поклонници, тръгнали към Рилския манастир. Специално за тях ктиторът предоставял безплатно легло и храна за три денонощия.
Закрила, топла храна и добра дума в приемницата получил и Апостола на свободата Васил Левски.
За първи път той се явил като търговец на добитък и в хана се срещнал с първенците на града. След като пренощувал в Бадинския хан, Левски заминал за манастира. Друг път дошъл преоблечен като турски дервиш, придружен от Тома Измирлиев, баща на героя от Априлското въстание Георги Измирлиев-Македончето, на път за Благоевград…
Вратите на хана били денонощно отворени, а вътре кипяло от народ. Така Яне и Стефана се замогнали.
Вместо да оставят всичко събрано с труд на сина си Христо и неговите три деца, хаджиите решили да дарят цялото си имане на Рилския манастир.
Една сутрин дядо Яне натоварил в каруцата 13 килограма злато и 6 килограма сребро. Баба Стефана седнала до него и тръгнали към Светата обител. Двамата благодетели на манастира и поклонниците били добре посрещнати от игумена и монасите, които не знаели какво се крие под чергата в каруцата.
Зарадван от дарението, игуменът лично отслужил литургия, на която присъствали всички монаси и Неофит Рилски. Той и архимандрит Памфилий заедно решили с дарението от дядо Яне да построят църква параклис. След като параклисът „Свети Николай Мирликийски” в голямата църква на Рилския манастир бил вдигнат, лично прочутият зограф Димитър Молеров и неговият син Симеон изрисували образите на двамата ктитори.
Дядо Яне е изрисуван как държи в ръка построения с дарението храм, а баба Стефана е покрила смирено глава със забрадка.
Двамата доживели дълбока старост…
„Така е било някога в България. Звучи като приказка, но това е историята“, отсича Геле.
Пандемията, а не годините поспряха силните и трудолюбиви ръце на Ангел от неговите собствени малки дела – малки, но в името на Голямото.
Вярно, вече 82-годишният Ангел не е крупен дарител като предците си, но с лични средства, неуморен труд и малко помощ от приятели изгради мост в кочериновското село, а после и параклис.
Мостът е над дере без вода. Почудата на съселяните му достигнали до „този добре ли е?“.
„Пороминци веднага ми сложиха диагноза – защо ни е мост, като няма река. Лесно е да се пошегуваш, че като си направихме мост, ще си докараме и река, но истината е друга. В това дере турците са изклали половината село, а ние по-големи неверници ли сме сега да газим кръвта на убитите”, казва Геле и добавя, че дерето е кръстено на дядо му, опълченецът Георги Начев Азов-Комитата.
„Десетки пороминци са изклани тук, защото 13-годишният тогава Георги Азов успява да избяга след три дни мъчения, а съселяните му отказват да го предадат“, казва Геле.
Мостът над Начевото дере обаче е кръстен „Крумов мост“ – на един от най-добрите приятели на Ангел. Крум Шарков не щадил сили в работата по дървеното съоръжение.
„Геле е луда глава като дядо си Георги, а трудолюбието си е взел от прадядо си Яне. Разбира се, върнахме се в Пороминово заради спокойствието и чистия въздух, но и заради семейната история“, казва Магдалена, съпругата на Геле и дългогодишна медицинска сестра в катедра „Очни болести” в ИСУЛ.
Преди няколко годни Ангел сам изгради параклис в края на двора си в Пороминово. Прави го в името на прадядо си Георги Начов Азов-Комитата, участвал в три войни – Освободителната война (1877-1878 г.), Сръбско-Българската война (1885-1886 г.) и Балканската война (1912-1913г.). Параклисът е кръстен на св. Георги.
Комитата доживява дълбока старост. Преживява 76 рани от хладно и огнестрелно оръжие, но това което сломява сърцето му не е оръжие на враг, а омразата между българите.
Седейки на пейката пред дома си в Дупница, остарял, но все още силен, той вижда как българи водят българи с белезници, налагат ги с прикладите и ги псуват.
„Комитата попитал какво е престъплението на арестуваните. Отговорили му, че водят кулаци. С нищо не били престъпили закона, но това се случило – българи българи да бият и убиват. Комитата казал само: Не за това се бихме, не за това другарите ни загинаха. Не това е България, която искахме“. Влязъл в дома си и повече не излязъл, нито да погледне слънцето, нито да погледне хората и случващото се. След три месеца починал. С разбито сърце, а не от ятаган или куршум“, разказва Геле.
И нещо много по-познато ни в България. След смъртта на Комитата установилата се вече комфортно комунистическа власт се сеща, че е изгубила достоен син на Родината и смел мъж. Георги Азов е погребан с почести, имало дори духов оркестър. Тленните му останки са положени близо до храма в стария гробищен парк на Дупница. След години познати на Геле се опитват да открият гроба на Комитата, но безуспешно. Парцелът е „взет“ за партийни величия. Не е ясно къде са костите на Комитата.
„Освен прадядо ми Комитата, Георги е името и на баща ми. Майка ми пък е Гергена, кръстена е на Комитата, защото е била първото му внуче. Като първа негова внучка тя получава и дарение – имот, който сега е част от площада на Дупница. Имотът е бил на Бадинския хан, собственост на дядо Яне и баба Стефания, чиито зет е прадядо ми Георги Азов”, разказва Геле.
Строежът на параклиса „Св. Георги” в Пороминово е подвиг, защото Ангел тогава е 76 г.
Само плочата с името на параклиса, поставена над входната врата, е дело на майстор каменоделец – Андрей от Кочериново. Всичко друго, от основите през издигането на стените, прокарването на електричеството и дървените елементи на покрива и олтара, Ангел Велинов е направил сам. И то за по-малко от седем месеца.
А строежът започва със знамение – още с първите удари на кирката Ангел се натъква на кръст.
Сега разпятието е поставено редом до иконите в параклиса, а всеки път когато разказва историята гласът на Геле трепери.
„Това е пластмасов кръст с връвчица, някой явно го е носил на шията си. Веднага поставих кръста на оградата и стоя там по време на строежа. Беше и първото което внесох в готовия параклис”, казва Велинов.
Пред параклиса на 4-метра се издига железен кръст, който всяка вечер разпръсква мрака над Пороминово.
Железният кръст е измайсторил заварчикът от Бараково Иво. Кръстът е висок два метра, а с фундамента той се издига над 4 метра.
През 2012 г. за честванията по случай 100 г. от освобождението на Пиринска Македония, Ангел Велинов откри и паметна плоча на прадядо си Комитата, която отново изгради сам на стената на къщата си в Пороминово.
