Диляна Игнатова е на 32 г. С гордост казва, че е самоук художник, защото единствените й уроци по изобразително изкуство са в училище. Затваря скицника си в гимназията, за да се насочи към „сериозна“ специалност. Въпреки любовта към рисуването, избира правото заради хорската „мъдрост“, че „художник къща не храни“. Тръгва по пътя на зрял човек с отговорности веднага след университета, работи като юрисконсулт в адвокатска кантора в София. Но забързаният живот и стресът в столицата отключват здравословен проблем. Над нежната и лъчезарна Диляна сянка хвърля буреносният облак на тревожността и паник атаките. За да осъзнае, приеме и да се научи да живее с тях, й трябва време. И съюзник. Той, верният съюзник, не само гръмоотвод за изненадващите удари на паниката, но и удобно убежище, а и подкрепящ кавалер, който й помага да продължи напред, се появява благодарение на сестра й. Именно тя я завежда на урок по рисуване за любители. Това е денят, в който Диляна започва обратния път към детската си мечта да е художник. Но и по пътя към оздравяването, по когото верният й рицар е рисуването.
Диляна е и автор на книгата „Мечтите нямат срок на годност“. Тя е инспирирана от разговори със самоуки художници. Освен друго, книгата е съвкупност от житейски разкази и разсъждения по човешки теми – книга, с която може да изживеете терапия не на дивана на професионалист, а вкъщи.
Диляна Игнатова гостува в Дупница със самостоятелна изложба по покана на уредника на галерия „Джамията“ Ивайло Орманков. Експозицията „Сънища“ бе открита вчера и може да бъде видяна до края на месеца.
-Забързани, динамични, но категорични са твоите щрихи, Диляна. Дават яснота на образа, но оставят отворени граници за въображението на публиката.
-Рисувайки се стремя на дам на картината движение, да не е с точни линии и граници, но да имат смисъл. Така усещам свобода с кредата. Така давам свобода и на картините, и на публиката.
-Ти си самоук художник, само в училище си рисувала в часовете по изобразително изкуство.
-Да, аз съм рисуващ юрист. 15 г. след училище не бях докосвала четка и молив. След като завърших гимназия, кандидатствах в университет със „сериозна“ специалност – право. Рисуването остана, дори не на заден, а на някакъв много скрит и далечен план. „Художник къща не храни“ са думите, които като зъл дух обсебват мислите на желаещите да се занимават с творчество, а и на повечето хора. Тези думи лесно задушават творческите мечти в зародиш. Аз бях от хората, които вярват на тези думи и твърде лесно се отказах от мечтата си да рисувам. В един момент обаче стресът явно ми дойде в повече и сестра ми ме заведе на урок „Рисуване и вино“. От този ден започнах да рисувам буквално всеки ден, наваксвайки си за всичките пропуснати години. А в момента, в който открих кредата и въглена, усетих че това е моята техника. Те дават изключително въздействащ контраст и движение.
Влюбих се в рисуването с размах.
-Защо избра „Сънища“ за име на самостоятелната си изложба?
-Една жена, която разглеждаше картините ми, няколко пъти ми каза, че те са като сънища. Това определение ми хареса. Защото улавя стремежа ми в картините ми да има мистичност и вълшебство. С такова усещане рисувам и ще съм щастлива, ако публиката усеща картините ми така. Когато получих покана за изложба от Ивайло Орманков, веднага си казах, че това ще бъде името на първата ми самостоятелна изложба в Дупница.
-Здравословен проблем е причината да преоткриеш рисуването. Виждам, че ти е помогнало и ти помага.
-Да,
рисуването буквално е терапия за мен. И заради това в последствие записах да уча „Арттерапия“.
Убедена съм, че рисуването помага. Да се занимаваш с изкуство помага на човек да се успокои, да „се подреди“, да бъде здрав. Колкото повече хора се занимават с изкуство, толкова по-добре ще бъде за всички. И човекът ще се чувства по-добре, и ще бъде по-пълноценен, и ще помага на другите, като им носи приятни емоции, споделяйки творбите си. Особено в тези забързани времена.
-Диляна, какво е усещането да се върнеш в града на баба и дядо? И то с главна роля в събитие от културния календар на Дупница?
-Баща ми е от Дупница, баба и дядо бяха оттук. Изключително вълнуващо за мен е, че откривам втората си самостоятелна изложба именно в Дупница. Идвала съм през летата при баба и дядо, разхождали сме се по града.
Минавали сме покрай „Джамията“, но никога не съм си представяла, че ще имам изложба тук.
Неописуема е тръпката и вълнението, които изпитвам. Първата ми самостоятелна изложба беше в София, имам и участия в съвместни експозиции, но това е най-вълнуващият момент за мен – да съм в града на баба, дядо и татко.
-Кое те вдъхновява да рисуваш? Имаш картини с реални личности и обекти, но и такива, които спокойно може да наречем съновидения.
-Зависи от настроението ми. Много често рисувам на музика, пускам си нещо и каквото му хрумне, това рисувам. Обичам да рисувам Фреди Меркюри. Не само музиката на Queen е въздействаща, но и движенията на Фреди Меркюри са някак магични. Той владее сцената като никой друг. Всяко негово движение е жива картина.
Рисунката с българското национално знаме пък нарисувах след първото ми посещение на Шипка
тази година. Бях чела дневниците на Пеньо Бомбето, строителят на Шипка, та и той казва, че не трябва да се отказваш, дори и условията да са невъзможни и всички преди теб да са се отказали. Щом знаеш защо правиш нещо, това трябва да те движи, за да завършиш нещата докрай. Когато се прибрах от Шипка, картината се появи сама.
-А как се появи книгата ти „Мечтите нямат срок на годност“?
-Когато започнах да рисувам, започнах да участвам в много групи за самоуки творци в интернет. Има изключително много невероятно талантливи художници, но мнозина от тях казват „Къде сега тепърва ще се занимавам с изкуство“. А едновременно с това виждаш едни прекрасни, въздействащи и уникални творби. Затова казвам, че никога не е късно да откриеш изкуството. Хрумна ми идеята да разговарям с тези самоуки творци за това как са започнали, какво работят, как да се върнали към рисуването. Толкова интересни истории чух и полезни неща научих, че реших да ги събера в книга. Ако някой си мисли, че е много млад или много стар да изпълни мечтата си – не, мечтите нямат срок на годност.
-Т.е. книгата ти отново е терапия, но чрез слово?
-Да, тя е съвкупност от лични истории. Има и съвети от хора с житейски опит.
-Ще започнеш ли да идваш по-често в Дупница?
-Да, определено. Градът е много хубав и зелен. Не бях идвала от доста време и съм впечатлена, както от града, така и от парк „Рила“. Най-хубавото е, че животът не е задъхан от бързане като в София. Спокойно и зелено е. И това е терапия.
