Емилия Маркова, един от основателите на КНСБ в Дупница и дългогодишен икономист към синдиката, представи книгата си „Живот с отрязани криле“. Книгата е посветена на баща й Борис Марков Янев, политически затворник, лежал без съд и присъда в лагера „Белене“. В книгата са представени както лични спомени на лагеристи, така и документи от архивите на Комисията по досиетата.
-Г-жо Маркова, книгата е посветена на баща Ви, но обхващате период от историята на България, който сякаш умишлено се държи в забрава, а фактите се подценяват и изопачават. Синовен дълг или желание да запазите и покажете истината стоят в написването на книгата?
-Книгата е посветена на 95 г. от рождението на баща ми – Борис Марков Янев, който е политически затворник в лагера „Белене“ в периода 1949-1951 г. Тревожи ме фактът, че въпреки че ни делят само няколко десетилетия от това време – време на безчинства и жестокост, сякаш не го разбираме и сякаш го оставяме да потъне в забрава. Ние, които сме живели в това време, нямаме достатъчно информация, а пък младите хора – въобще. За тях тези събития са непознати и неразбираеми. Или другият вариант – представят им се като нещо нормално. Т.е. младите или стоят встрани от тази част от историята или я гледат през изкривена призма. Главният ми мотив да се реша и да напиша книгата е именно да запазим истината такава, каквато е била. За българските герои от лагерите трябва да се знае истината.
Това не е книга за елита, въдворяван в лагерите, а за многото обикновени хора, които са подлагани на зверства.
Тези хора са незнайни за обществото, но са част от историята. Не само от историята на семействата и родовете си, но и от историята на България. Хилядите съдби на обикновените хора, наказвани жестоко без да имат вина, представят лицето на историческата истина за този период.
-Кое е „престъплението“ на Вашия баща, за да бъде измъчван и затворен?
-Той е въдворен по политически причини, без съд и присъда, без да може да се защити. Каквито са и огромната част от „осъдените“ тогава.
Още като ученик в Дупнишката мъжка гимназия, баща ми е силно повлиян от свои любими учители и по-големи ученици и се „запалва“ за анархистките идеи. Него го пленяват две неща в анархизма. Първо, че анархистът е свободен човек, който сам може да определя своите идеи и каузи. Второто е, че тази идея поставя в центъра на системата човека с неговите социални потребности. Нещата се завъртат така, че поради своите убеждения той е посочен като враг на народа. Анархизмът не е безидейно рушене на държавността и имуществото, не е насилие и агресия. Той е идея за братство и просперитет на човека и обществото, свободни от налагана насилствено отгоре воля. Анархистите не са долюбвани и преди 9 септември, а след това гоненията срещу тях са страшни. Просто, защото те вярват и защитават основните човешки права, проповядват това, което днес наричаме демокрация – системата да е подчинена и да работи за благоденствието на човека.
Младежкият ентусиазъм и човеколюбието на моя баща са неговото престъпление.
Той, както и много други, е арестуван, защото е част от организация за помощ на осъдени без съд и присъда и на семейства им, които са разселени и оставени без работа. Анархистите събират храна, дрехи, пари в помощ на пострадалите от репресиите и семействата им, а тези акции не остават незабелязани.
Арестуван е на 21-годишна възраст, когато се подготвял за кандидат-студентски изпити.
Искал е да учи за агроном, подготвял се е сериозно. Вместо да сбъдне мечтата си, той преживява арест, побоища и лагер. След лагера така и не успява да следва, защото за всеки кандидат-студент е трябвала бележка от Отечествения фронт. А тези бележки на бивши лагеристи, а в някои случаи и на техни наследници, не се е давала.
Баща ми е арестуван в Перник. Там прекарва в ареста една седмица – побоища и разпити. След това е изпратен в ареста на Държавна сигурност на бул. „Мария Луиза“ в София. Там е подложен на жестокости в продължение на 84 денонощия. След това по административен път, без съд и присъда, е въдворен в „Белене“.
-Книгата Ви не се базира само на спомени, но съдържа и документирани факти.
-Една част от книгата е базирана на архива на Комисията по досиетата.
Там се запознах с четири овехтели, но доста дебели папки на Държавна сигурност.
Вътре са подредени доноси, разработки и справки за баща ми.
-Кои са посочените от доносниците и агентите „грехове“ на баща Ви?
-Използваният израз е „контрареволюционна дейност“. Но както вече казах – човещина. В последните месеци преди ареста на баща ми той се включва активно в системата за взаимопомощ. Невиждано движение за масово подпомагане на изпратени в лагери и изпадналите им в бедност семейства. Баща ми нито е имал оръжие, нито е участвал, нито е имало акции за саморазправа или насилие. Към този момент единствената задача на анархистите е била да оказват помощ на осъдените и пострадалите семейства.
В документите, на база на които баща ми е изпратен в „Белене“, има и много преписки, сочещи обстойно положителните му качества. Че е скромен, възпитан, че се ползва с уважение, че е работлив, че не пие и пуши, че няма противообществени прояви.
Но е обявен за враг на народа, въпреки докладите, че е добър и порядъчен човек.
-Как оцелява 21-годишен човек, хвърлен зад решетките с риск да загуби живота си, защото просто е бил човечен? Какво Ви разказваше той?
-До промените вкъщи не се говореше нищо за този период от живота на баща ми. Предполагам, че така е било при всички лагеристи и „врагове на народа“. Баща ми не е говорил, за да запази нас, децата и семейството. След това говорехме много. Сам не можеше да повярва как е оцелял, особено в първите дни след ареста. Тогава е било най-страшно, защото издевателствата са били най-жестоки, а той, както и всички арестувани, са били напълно сами. В арестите ги е нямало приятелството и подкрепата, които затворниците в лагерите са си давали, за да оцелеят и за да запазят човещината си. Престоят в арестите на Държавна сигурност е бил денонощни изтезания и побоища. Имало е и наказания. Начертавали са кръг в центъра на стаята и там задържаният е трябвало да стои прав, докато не му се кажа, че може да излезе от този кръг. Баща ми веднъж е издържал 9 денонощия, а негов приятел – 12. Който не издържи – побоища.
Това, което е опазило баща ми в лагера, а и много от другите, е приятелството.
Напълно непознати до този момент хора са ставали верни приятели под ударите на жестокостите. А баща ми е бил от групата на анархистите. Ето какво казва бившият лагерист Трифон Силяновски, композитор, пианист, педагог, правист: „Най-добрите, най-чистите и топли хора, при които нямаше предателство, това бяха анархистите. Трябва да кажа, че сравнение с тях ние пет пари не струвахме. Получава колет, ще вземе една хапка и другото всичко ще раздаде. Ще дойде, ще те подкрепи, ще те попита уморен ли си. Това само анархист можеше да го направи“.
-Баща Ви беше ли разочарован, че не беше потърсена отговорност на поръчителите и изпълнителите на убийствата и жестокостите? А и от това, че ние като общество не потърсихме истината, а се примирихме с обезценяването и замитането й?
-Да, беше разочарован. Не е клише фразата, че нации, които не помнят миналото си нямат настояще и бъдеще. След промените не само не беше потърсена отговорност на виновниците, но истината беше и продължава да бъде умишлено изопачавана, прикривана и омаловажаване. Това беше едно от разочарованията за баща ми.
Най-голямото му разочарование беше, че не видя стремеж истината да бъде намерена.
Обществото ни живее и ще продължава да живее в имитация на демокрация, докато не се научим и не започнем да търсим и уважаваме истината. Жалко и тъжно е, че хиляди обикновени хора, такива като моя баща, са били подложени на зверства, а животите им са били ограбени или отнети без съд, без присъда, без да имат вина. А след това по-голямата част от обществото прие за нормално да забрави или да омаловажи тази част от историята. Забравата не е справедлива към героите от лагерите, но и няма да донесе нищо добро за бъдещите поколения. Защото без да знаем истината, винаги ще сме на ръба да повторим жестокостите на историята.
Беше много разочарован, че предишните не само не поеха отговорност, но и така не бяха отстранени от властта. Така е до днес.
-Коя беше радостта в живота на баща Ви?
-Семейството и това да се развива. Въпреки че след лагера не му е разрешено да учи в университет, той никога не спря да се развива. След лагера записва 3-месечен курс по електротехника в София. След прекаран стаж при майстор се завръща и се включва дейно в електрификацията на района на Разметаница. До този момент електричество е имало само в Дупница.
Така един враг на народа донася светлина и просперитет за народа.
С насълзени очи са го посрещали хората от Разметаница, когато са оставили газовите лампи и свещите. Баща ми винаги беше в крак с новостите. След това учи още, като записва курсове.
Той казваше, че животът му е минал като на каишка, с ограничения и с отнета свобода.
Но винаги казваше, че човек може да пада и да става много пъти, но никога не трябва да бъде на колене.
-Какво е Вашето послание?
-Хората имаме три фундаментални права. Правото на живот, правото на свобода и правото на избор. Никой не бива да ни ги отнема, да си ги присвоява и да ги използва за свои собствени цели и интерес. Трябва да се борим и да отстояваме тези права, без да се притесняваме от трудности и прегради.
Трябва да имаме и памет за това време на жестокости и репресии, за да не допуснем да се повтори отново.
