Писателката и преводач Здравка Евтимова е родена в Перник. Автор е на кратки разкази, публикувани в 32 страни по света, носител е на национални и международни награди. През 2015 г. разказът й „Кръв от къртица“ е включен в учебниците по английски език за гимназиалния курс в Дания. От 1 януари 2019 г. е включен и в антология от препоръчани разкази за обучение по литература в прогимназиите в САЩ. Разказът й „Васил“ е един от десетте, спечелили в конкурса за къс разказ от цял свят на радио BBC, Лондон за 2005 г.
В България Здравка Евтимова е двукратен носител на наградата за най-добър български разказ за годината „Златен ланец“ на вестник „Труд“ – 2006 г. и 2010 г. През 2014 г. тя спечели наградата „Балканика 2014“ за най-добра книга от балкански писател със сборника си „Пернишки разкази“.
През 2016 г. нейната книга „Една и съща река“ печели наградата за роман, публикуван през 2015 г. в България на фонд „13 века България -2015“.
Здравка Евтимова, едно от най-значимите имена на съвременната българска литература, гостува днес в Дупница. Литературната вечер се проведе в уюта на Общинската художествена галерия по покана на екипа на библиотеката на НЧ „Зора“. От името на Дупница писателката бе посрещната от главния библиотекар Наталия Павлова, която представи пред присъстващите пребогатата биография на авторката.
Това бе първото посещение на Здравка Евтимова в Дупница, но тя се чувстваше като у дома си. А за това причината е една – баба Николина, която запленила детските години на писателката с истории за Дупница и дупничани.
– Г-жо Евтимова, знаем, че с въображението си – с един от разказите си, се разхождате в Дупница, запознавате читателите си с герои от Дупница, но за първи път ли идвате тук и как усещате града и хората?
– За първи път идвам в Дупница. Минавали сме няколко пъти покрай града, пътувайки за Сапарева баня, където водя внучките ми на басейн. Като видях сега колко е жив градът, като видях колко е красив площадът, като видях хората, които бодро крачат, си казах, че това е град почти толкова красив, колкото е Перник. Е, вие имате и планина.
Имам усещането, че съм идвала много пъти тук. Много хубав, много жив град.
– Така ли си представяхте Дупница, когато писахте „Болният ат“ (б.а. героите на този разказ са дупничани, а действието се развива в Дупница)?
– Като дете познавах баба Николина от Дупница. Тя беше много добра приятелка на моята баба Лазарина. Баба Николина беше от Дупница, а в Перник дошла заради съпруга си. Така говореше тя за Дупница, като че сякаш никъде другаде няма такова място. Описваше града и хората с какви ли не истории. Разказваше за мъже юнаци, а пък жените – хитруши. Така пресъздаваше тя атмосферата и такива неща ни разказваше, че аз си казвах: „Боже мой, съществува ли такова място наистина?!“.
Тя казваше, че тук, в Дупница, е измислено да се режат картофките на колелца и да се пекат на плочата на печката. Казваше, че заради тези картофки децата в Дупница са толкова хубави и здрави. А ние в кв. „Църква“ само се облизвахме на тези разкази. И тя казваше: „Сега и на вас ще ви изпека така картофки, за да станете хубави като децата в Дупница“.
И друго ни казваше. Че в Дупница конете са много умни, но ритат лошите деца. Нейният съпруг, дядо Георги, имаше каруца с кон и тя казваше: „Вижте, че което дете е лошо, Калчо ще го изрита“. И аз като минавах към горните къщи все си мислех, че Калчо ще ме изрита, защото бях непослушна. Все чаках някой възрастен човек да ме хване за ръка и да ме преведе.
-Да разбирам, че разказът за Дупница го дължим на баба Николина?
-Баба Нинка такива истории ни разказваше, че аз наистина вярвах, че Дупница е най-прекрасното място на света. Даже се чудех дали наистина съществува.
-По-лесни за разбиране или за обичане са хората?
-Във всеки човек има нещо, което ме привлича, дори странностите.
Дори да има склонности да преувеличава или да изкривява истината. Не знам дали го разбирам, но мога да го обичам. Много обичам хората, които умеят, които успяват да прояснят дори студеното и мрачно време. Пък, ако някой нещо послъже, си казвам това е нещо нормално. Затова се стремя да обичам, въпреки разбирането.
-Подхождате с търпение и любов към героите си. Опитвате да ги предпазите, да ги запазите, дори в ситуации на изпитания. Как обаче да запазим хуманизма в живота, когато е трудно на нас, но и околните ни затрудняват?
-Винаги съм вярвала, че
думите са красиви, но онова, което говори по-високо от тях е тишината, през която човек прави нещо добро за другия.
Много е важно другият човек да види и усети желанието да се помогне на практика.
Да, една красивата дума е много необходима, но нека красивата дума дойде след делото. Тогава вярвам в стойността на красота й. А думата след делото ще има и тежина – като камък от основата на къща. Иначе, ако използваме красивите думи предварително, може да подведем. Човек е склонен да вярва в това, което иска да се случи и ако някой ни подведе с красиви думи, ще последва разочарование. А разочарованието боли десетки пъти повече. Затова нека оставим първо тишината да говори и да я използваме да свършим нещо полезно, да окажем помощ на практика. А после, ако няма време за красиви думи, поне да има време за едно кафе.
–Виждате героите си около себе си или ги намирате вътре в себе си, ако заимстваме теорията за сънищата – каквото и да сънува човек, сънува себе си.
-Героите ми са навсякъде около мен. Много ми е интересно да следя лицата на хората, но всичко в човека говори за това какъв е и каква е историята му.
Движението на ръката говори за човека, дори обувките, които носи, говорят повече за него отколкото устата му.
Начинът, по който човек ръководи погледа си също говори много. Всеки човек е разказ. Не, не разказ, а роман. Достатъчно е да огледаш човек и да го чуеш, за да прочетеш неговия роман.
Много обичам прозорците. Вечер когато се прибирам гледам прозорците и си представям какво се случва с хората зад тях – какво си говорят и какво правят. Това са едни от най-приятните ми минути. В главата ми врят истории и все ми се иска хората зад прозорците да търсят и намират доброто за себе си, а не да затъват в тресавища.
-Защо според Вас хората губят езиковия си запас и възможността да изразяват себе си с думи?
-Мисля, че речниковият запас на младостта се обогатява с много термини от компютърните технологии. Харесва ми процесът на проникването на новите думи. А още повече ми харесва как тези нови думи са подчинени на нашите граматически правила. Това е като при срещата с нова подправка. Ароматът й може да ни уплаши в началото, но когато я сложим в наша национална гозба, гозбата става по-вкусна и с интересен вкус, а пък подправката престава да бъде чужда.
Новата дума е подправка.
Тя придава на нашата езикова гозба нов особен аромат и същевременно престава да бъде чужда – ние вече сме я усвоили в нашето литературно кръвообращение.
Младостта някой път се изразява с по-малко думи, но пък не е ли това едно прекрасно майсторство? Вчера четох едно стихотворение от палестински поет, който пише кратко. Чуйте, колко е красиво:
Вятърът откъсна листата
със стиховете от моята тетрадка.
Утре целият град ще бъде влюбен в теб.
Писателката Луиз Глюк, нобелова лауреатка за 2020 г., има 9 стихосбирки. В първите 8 не е използвала нито едно прилагателно – пише съществително, глагол, съществително, глагол. Но стиховете й са изключително силни и въздействащи.
Ако младежите успяват да имат такова богатство и сила на изказа, няма нищо лошо, че се изразяват кратко. Важното е обаче езиковият скелет да се обогатява с литературни нюанси.
Животът обогатява речника ни непрекъснато, искаме или не.
Още повече нашият език е изключително труден! 28 глаголни времена! На английски си помагат с наречия например. А нашите деца на 3-годишна възраст вече започват да овладяват този труден наш език. Е, как тогава може да са глупави? И да искаме да са глупави, те не могат да са, именно заради тази много сложна граматическа структура на нашия език. Искаме или не, раждаме децата умни и ги възпитаваме умни. По-нататък, ако те искат малко да затъпеят като не четат, животът пак ще ги вкара в коловоза с обогатяване на езиковото богатство. Абсолютно съм сигурна. Но да четат, да четат, да четат!
-За да запалите любовта към четенето, коя книга бихте направила задължителна?
-Веднага бих направила задължителна „Пипи Дългото чорапче“.
Но ще споделя какво каза моята внучка, която чете книгата между първи и втори клас. Тя каза: „Тая книга не е много хубава, да не кажа направо, че не струва. Как Пипи ще вдигне кон?! Тя ни лъже тази писателка! Как дете ще вдигне кон?! Да не ми ги пробутват на мен такива“. Обясних й, че това означава, че човек може да постигне всичко в мислите си. А внучката ми отговори: „Ами и аз в мислите си ще я прочета книгата, но иначе не“.
Препоръчвам „Ането“ на Ангел Каралийчев, „Патиланци“ на Ран Босилек, българските народни приказки. Приказките са първото нещо, което чета на децата и виждам светналите им очички.
– Ще победи ли Тик Ток книгата?
– Мисля, че Тик Ток може да бъде първата стъпка към книгата. С танците в Тик Ток учат малките да танцуват, да се движат. Тялото има своя език, но умът, разумът имат съвсем друг език и именно книгата обогатява нашия духовен свят. Нека Тик Ток бъде стъпка от израстването на малките към умението да мислят. Искат или не, животът води децата към развитие.
– Т.е. отговорността на възрастните е да не пречат на децата да се развиват?
– Отговорността на възрастните е да откриват таланта в децата и да го поощряват. Ако не знае детето колко е корен квадратен от 144, да не казва възрастният „Ах, колко си тъп“, а да открие какво може и обича това дете. Че може например да предизвиква усмивки, че може да рисува.
Когато видим искрица, не бива да я потушаваме, а да я превърнем в пламък.
