Ученици представиха свой проект за паметник на ген. Тодоров, славният водач на Седма Рилска дивизия, надяват се на подкрепа.
Проектът е дело на учениците от клуб „Историка“ към СЕУ „Св. П. Хилендарски“ и преподавателят по история Маргарита Сапунджиева. Помощ им е оказана от НЧ „Ген. Георги Тодоров“.
Младежите детайлно са изучили живота и делото на ген. Тодоров и за втори път представят идеята, че в Дупница трябва да има паметник на „големия генерал и човек“.
Надеждата им е този път проектът им да получи не само отзвук, но и подкрепа от институциите и обществеността, за да бъде реализиран.
Учениците са убедени, че най-малкото, което дължим на героите си е да запазим паметта и завета им.
Визията на паметника е обсъдена от всички ученици и г-жа Сапунджиева,
а е изрисуван с изключителен талант и в точен детайл от 11-класничката Пламена Георгиева.
За да нарисува ген. Тодоров момичето се подготвило детайлно, като не само разгледала негови снимки, но и снимки на други славни български генерали. Най-голямото вдъхновение за Пламена била срещата с правнука на ген. Тодоров, а най-голямото предизвикателство – детайлите на ордените на героя.
Пламена се надява, че е успяла да пресъздаде величието, силата и благородството на ген. Тодоров.
Изготвянето на визията на бюст-паметника е част от проекта „Да съхраним паметта за ген. Георги Тодоров и Седма Рилска дивизия“. Той е част от участието на клуб „Историка“ в Национална програма на образователното и военното министерства за изучаване и съхраняване на традициите в българска армия.
Ген. Тодоров, водачът на славната Седма Рилска дивизия,
е роден през 1858 г. в Болград, Бесарабия.
Той е първороден син в семейството на Стоян Тодоров и Мария Грекова-Тодорова. Има четирима братя и една сестра. Брат му Александър, който по-късно става професор Балан, Мартин – столичен адвокат и бивш кмет на София, Атанас – лекар, Михаил – инженер.
По време на Руско-турската война участва в Българското опълчение като доброволец. При избухването на Сръбско-българската война е назначен за командир на запасната дружина на Четвърти пехотен плевенски полк. Скоро след това става началник на Летящия отряд в района между Видин и Кула. Неговите действия на 4 ноември забавят настъпващите към Видинската крепост сръбски части.
След войната служи в IV пехотен плевенски полк, а от март 1886 г. е командир на Първа дружина от I пехотен софийски полк.
От 6 март 1909 г. е повишен в звание генерал-майор и е назначен за началник на Седма Рилска дивизия с щаб в Дупница.
Създава в града военен клуб, който става средище не само на офицерството, но и на цялото гражданство. През 1913 г. след Междусъюзническата война е обявен за почетен гражданин на града.
След обявяване на Балканската война водената от него Седма Рилска се отправя на юг към границата, а крайна цел е завземането на Солун. За изпълнението на тази важна задача генерал Тодоров насочва своите полкове в три колони на юг. Дясната колона влиза в бой при град Кочани и се явява във фланга на противника.
На 26 октомври 1912 г. трета бригада от дивизията достига до село Айватово, където води сражение с противника, а на другия ден частите на дивизията започват да навлизат в Солун. Целта е постигната за кратко време. На тракийския фронт обаче битката е на живот и смърт и всеки войник е ценен. По тази причина част от Рилската дивизията е натоварена с параход, а друга част – превозена с железницата, за да влезе в състава на новоформиращата се IV-та армия.
Срещу изхода от Галиполския полуостров заема позиция 7 Рилска дивизия, като задачата й е да отстоява тази позиция, да запази фланга и тила на Чаталджанската ни армия, участвайки в боевете при Булаир и Шаркьой. На 26 януари турците настъпват, възползвайки се от гъстата мъгла. Многобройните турски сили се посрещат със силен огън, след това на нож. Напорът на противника е голям като някои части, заблудени от мъглата, се втурват в нашите окопи. Боят кипи, силите на рилци отслабват, но генералът е принуден да привлече всички от тила – обоза, санитари, фелдшери и себе си. Победата е изтръгната в последния миг.
Рилци, ръководени от своя началник на дивизията, извършват онова, което може да се нарече само подвиг.
След края на Балканската война пламва Междусъюзническата. Рилката дивизия, командвана от генерал Тодоров, през месец май отново е прехвърлена в Македония и в състава на IV армия взима участие в Брегалнишките боеве при Калиманци. Противникът е в състав две сръбски и една черногорска дивизия, снабдени с многобройна артилерия. Боят е ожесточен. Колкото повече се затяга отбраната на тази позиция, толкова повече изпъква нейното стратегическо значение и нуждата да бъде задържана на всяка цена. Нейното задържане е един от най-тежките удари за противника през цялата война в 1913 година, тъй като не дава възможност на сръбските и гръцки войски да се съединят. А на българската се дава възможност да организира обкръжаването на гръцката войска в Кресненския пролом.
Примирието във войната идва на 18 юли 1913 година.
Чрез победата при Булаир и Калиманци генерал Тодоров се доказва със своите високи лични качества на военен началник.
За проявени качества по време на войните, заслуга пред Родината и личната му храброст генерал Тодоров е награден с орден “За храброст” II степен, връчен му на 14 февруари 1914 година.
След войните през 1912-1913 година генерал Тодоров се завръща като водач на Седма Рилска дивизия в Дупница. На 8 април 1914 година интересите на командването на българската войска изискват той да поеме по-висок пост и генералът е назначен като инспектор на втората военна инспекционна област. В ръцете му е поверена една трета от цялата българска войска. През лятото на 1915 година той е повишен в чин генерал-лейтенант.
В началото на есента на 1915 година България мобилизира своята войска и въпреки неутралитета, който е заявила отначало, става ясно, че участието й в Първата световна война е неизбежно.
С обявяване на общата мобилизация ген. Тодоров е назначен за командващ втора армия.
Като първа задача на поверената му армия е прекъсване на железопътната връзка между Ниш и Солун. С това трябва да се скъса връзката на сръбската и съглашенската войска, която струпва своите войски в Солун.
При изучаване на подходящо място за изпълнение на задачата, генералът се спира на град Враня. На 4-тия ден след обявяване на войната мисията е изпълнена, железопътният мост до град Враня е разрушен. Нашите войски намират града украсен със сръбски и съглашенски знамена в очакване на съглашенските войски, а вместо тях посрещат българските. Моралният успех над противника е голям.
След като за кратко време българите премерват сили с всички балкански народи, сега трябва да се бият срещу първокласни войски. Войската на генерал Сарай е в Солун. На север генерал Тодоров трябва да съдейства на първа армия за унищожаване на сръбската войска, а на юг – да спре напредването на англо-французите по долината на река Вардар. Съобразил сложната ситуация, генерал Тодоров разделя втора армия на 2 групи. Северна група с ядро 3 Балканска дивизия насочва от Скопие към Качаник-Косово поле. Южната група с ядро 7 пехотна Рилска дивизия трябва да настъпи по долината на река Вардар на юг, да спре настъплението на съглашенците и след това да ги прогони. Като по-важно и отговорно място Тодоров лично поема ръководството на южната група.
Само за 7 дни славни боеве съглашенските сили обръщат в бягство зад граница. И въпреки че не са преследвани, те спират чак на брега на морето, където ги чакат техните кораби. По-късно заемат позиция около Солун и се укрепват.
Победата над генерал Сарай от втора армия носи призната слава от Европа на българската войска.
След заповед на главната квартира в края на месец август 1916 година, след няколко бързи удара, втора армия заема линията, започваща от Беласица, продължаваща по склоновете на Круша планина и спускаща се по течението на река Струма.
На 15 август 1917 г. генерал Тодоров получава най-голямото звание, което службата във войската може да му даде – генерал от пехотата.
На 17 декември 1917 година от него се изисква да поеме командването на трета армия. Не след дълго е назначен за инспектор при главното командване и помощник на главнокомандващия генерал Никола Жеков. На 26 юли 1918 година той заема новата си служба, а от 8 септември поради заболяване на генерал Никола Жеков е главнокомандващ на Действащата армия.
След демобилизацията на 27 ноември 1918 година той е назначен за генерал адютант при Цар Борис III.
След 40 години вярна служба на 20 август 1919 година генерал Георги Тодоров преминава в запас, за да се отдаде на заслужена почивка. Скоро след излизането му в запаса той е избран за председател на Съюза на запасните офицери.
На 16 ноември 1934 година в град. София генерал Георги Тодоров умира на 76-годишна възраст. През дългия си военен стаж той е награден с ордени “За Храброст” II, III и IV степен, орден “За военна заслуга”, с германския орден “Пур льо Мерит”, с железния кръст I клас.
